Два дни с Мария Луиса

За да добиете по-пълна представа за ежедневието ни като доброволци в Бенпоста и що за човек е директорката Мария Луиса, ви представяме два дни с нея.
Ден1
06:15ч. сутринта – „Дан, дан, дан, бум, тряс!” – някой чука на вратата на стаята, където спя блажено. Предишната вечер съм си легнала в 00:30ч, след като през деня съм изпекла 8 козунака, а вечерта сме нарязали 20кг. месо в компанията на Кармен и девойките, които упорито ме убеждаваха, че къщата е пълна с духове, тъй като някога е било гробище: „Да бе, виждали сме ги, облечени са в бяло… и не трябва да ги гледаш в очите…Към 4 часа излизат всички духове и започват да тропат по вратите…” – твърдяха те.
С нежелание отварям очи и докато се опитвам да сляза от двуетажното легло, без да се пребия, Кармен вече е отворила вратата: „Хайде, побързай, Мария Луиса те чака, отивате в Маракайбо” – съобщава ми тя. Измивам си набързо зъбите, обличам се и изхвърчам на двора, където Мария вече е в стихията си, върви и нарежда: „Серхио, днес трябва да нарисуваш 6 бидона, да са най-красивите, ще ги подарявам!… Кармен, пак си занемарила пералнята, какво е това, тия кофи са мръсни, водата не си изляла, това е твоето работно място, трябва да го поддържаш в перфектна чистота! Лизбе, да занесете месото да го смелят, до довечера да е готово! Юбицаааа, Нейвииии, Роксанаа къде сте? Елате тук, да измиете всички бутилки днес, и кой пак е зарязал маркуча по средата на двора??? Колите минават върху него и ще го съсипят, знаете ли колко струва този маркуч, като се скъса, вие ще го плащате! Марияна, ти си знаеш работата, ще събирате пластмаса цял ден с шофьора!”…. и така, докато не раздаде нареждания на всички. Обръща се към мен: „Хайде, взимай 4 козунака и се качвай в колата, тръгваме!” Докато колата потегля, дава последни нареждания през прозореца: „Да изчистите двора, да измиете бидоните и опаковайте пластмасата, да я закараме на вторични суровини….”

Тук Мария показва на децата как да мият бидоните

Аз съм се настанила в колата с няколко козунака в ръце, още сънена, тръгваме по задачи. Първа спирка: Среща с команданта – шефът на полицията за целия регион Сулия. „Тук ли е команданта, искам да го видя.” – пита Мария на входа на управлението, където всички я познават. „Разбира се, Мария Луиса, заповядайте.”
Настаняваме се в луксозния кабинет на команданта, където от всички стени ни гледат портрети на Чавес и Симон Боливар. Аз държа в ръце дара за команданта – един от най-хубавите козунаци, които съм изпекла. Докато чакаме команданта, Мария ме пита: „ До кога смятате да останете с Християна? Аз заминавам за Европа на 02.06 и искам да останете до края на юни, до края на учебната година, за да контролирате нещата.”
„Ами ние мислехме до началото на юни да останем. Нали имаме право само на 3 месеца престой във Венецуела, а искаме и да попътуваме малко из страната” – отговарям аз. „ Ще ви закарам някой ден до границата с Колумбия, да ви подновят печатите. Имам нужда от доверени хора тук, докато ме няма.”
„Добре, ще говоря с Хриси” – обещавам аз. (Хриси по това време беше в училището с децата.)
Влиза командантът: „Здравейте, Мария Луиса, много се радвам да Ви видя. Доставиха ли ви бидоните? Любопитно ми, за какво ще използвате толкова много бидони? ”

Ето за какво ги изполваме

Мария Луиса: „Имам си аз трима художници – две доброволки от България и Серхио, едно от децата, ще ги боядисат, ще ги нарисуват красиво, надпишат за различни видове отпадъци и ще ги разпратя по училищата, за да събират разделно отпадъците. Команданте, носим Ви един сладък хляб от България. Много добри готвачки са тези две българки, а какви торти правят, ако знаете… И една молба имам, един от моите работници в Лос Фраийлес е много болен – Педро, такъв добър човек е… а ще си умре там човека в мизерията, трябва да го закарам в болница. Ама никоя болница не иска да изпрати линейка, не искат да го приемат, легла нямали, нали знаете, беден ли си, умираш…” Командантът: „Разбирам, ще изпратя линейка от пожарната още днес, да го закарат в Маракайбо.” Така се разделяме с команданта и продължаваме към Маракайбо. Там обикаляме от една в друга институция, с която работи Мария, раздаваме козунаци, търсим масло, за да направим още козунаци. Ама не е лесна задача… маслото е свършило даже в държавната институция, която снабдява с храна домовете. И в магазините няма, и на митницата няма… май ще се върнем с празни ръце. Междувременно Мария държи връзка с линейката, която вече е в Маракайбо и започва да обикаля от болница в болница с молба да приемат умиращия човек с двойна бронхопневмония и счупен крак, който от месеци не се възстановява. Отиваме до резиденцията на губернатора да молим за помощ. Мария разказва случая на служителите, те обещават, че ще опитат да помогнат и ще и звъннат. Вече се свечерява, а проблемът на човека още не е разрешен. Мария решава лично да отиде в поредната болница, пред която чака линейката, за да говори с лекарите. Отиваме там, но Мария не успява да ги убеди, седим и чакаме пред болницата с линейката, да получим обаждане от някоя от институциите, алармирани за помощ. Мария изпраща sms на първата дама – жената на губернатора. След малко получава обаждане от нея, Мария и обяснява проблема и отчаяно моли за помощ. 10 мин. по-късно получава обаждане, че ще настанят човека в болница „Сентрал”. Така към 22ч. най накрая след целодневно обикаляне по болниците, човекът е приет. Успокояваме се и потегляме обратно към Ел Мохан. По пътя хапваме по някоя арепа и се прибираме, умряли за сън…

Ден 2
Около 06:00ч. сутринта – „Дан, дан, дан, бум, тряс!” – някой чука на вратата на стаята, където спим двете с Хриси. „Ставайте, Мария Ви чака, отивате на границата.” Както обикновено, няма време за кафе, няма време за тоалетна – тръгваме!. След като Мария е раздала дежурните нареждания, потегляме. Първа спирка – La Laguna – място, където живеят крайно бедни хора от региона. Мария им носи помощи под формата на храна поне веднъж месечно. Напълнили сме колата с пилета, месо, брашно, ориз, захар, боб, овесени ядки, а по пътя ни спират полицаи за дежурната проверка за контрабанда, тъй като се движим в посока Колумийската граница. Полицаят иска да знае какво носим и да провери пакетите. Мария му вика: „Как се казваш, аз познавам шефа ти, и неговия шеф познавам! Ела, ела да видиш – ето я твоята контрабанда!” Стигаме до малък град, от където натоварваме храната на лодка, и тръгваме по лагуната, да я раздадем. Мария ни разказва, че преди Бенпоста е имала заведение за хранене на деца от социално слаби семейства, но местните го разграбили и Бенпоста решава да го даде на църквата. Отидохме да го видим, все още е функциониращо, а храна получават от правителствената програма за изхранване на учениците. Продължихме към домовете на хората да раздадем храната, като междувременно Мария ни разказваше, как хората са крайно бедни, нямат питейна вода, пият вода от лагуната, през която ежедневно минават множество моторни лодки. В момента, в който спряхме лодката, започнаха да прииждат хора с гладни очакващи погледи, започваме разпределянето – на един брашно и ориз, на друг добавяме пиле, на трети месо, захар и така, докато не раздадохме цялата храна.

Втора спирка – митницата. Там се срещаме с шефа на митницата, на който също носим козунак и парче торта от тази, която Мария хареса най-много. Не носим цяла торта, защото тази беше специална със сметана, която Мария веднъж беше намерила и закупила, но след това, колкото и да издирвахме, не успяхме да намерим повече. Поприказвахме си с шефа на митницата, симпатичен човек. Той пита Мария, какво и е нужно и започна да изрежда контрабандните стоки, с които разполага – храна, обувки, моторно масло, бира! Като чухме бира, ни светнаха очите, но Мария каза: „Не ща бира. Ако имаш Maltin (безалкохолна малцова напитка), ще взема.” Оказа се, че митницата често дарява на Мария част от задържаните стоки абсолютно безвъзмездно. Така натоварихме в колата всякакви полезни стоки, които Мария беше преценила, че и трябват, и продължихме към границата.
За наша изненада ни посрещнаха големи опашки от коли, автобуси, камиони и разбрахме, че границата е затворена. Причината беше, че два камиона с контабанден бензин преминали границата в Колумбия и властите я затворили, докато не им върнат бензина… Наложи се да прекосим пеша границата и да вземем такси от колумбийска страна, за да идем до граничния град Майкао, да изтеглим пари и да закупим някои продукти, които е невъзможно да се намерят във Венецуела. Първото, което ни направи впечатление е, че всички венецуелски продукти, които липсваха във Венецуела, се продаваха още на границата от колумбийска страна на тройно и четворно по-високи цени. А в града направо бяхме шокирани да видим отново отрупаните със стоки магазини, магазинчета, аптеки и супермаркети. Какво нещо е да намериш всичко, което ти трябва за по-малко от половин час, без да е необходимо да прекосиш целия град и всичките му магазини. Така напълнихме джобове, чанти, поплакнахме очи и се завърнахме обратно в бедната Венецуела… На връщане разбира се събрахме всичката пластмаса, която намерихме на границата и по пътя, няма да се връщаме с празни ръце я. Мария казва: „Аз парите си на боклука ги търся!”.