На път през Колумбия към Еквадор

Тръгнахме си сутринта от къщата на Хуан и Тахири, заедно с Ив и целия ни багаж. Отидохме първо до френския бар, където бяхме пили по бира с другия ни хост от couchsurfing – Ерик, с молба да си оставим багажа там до вечерта. Предположихме, че ще са благосклонни към нас, тъй като собственичката е сънародничка на Ив. Въпреки, че нея я нямаше, персоналът беше така любезен да приюти огромните ни раници. Премахнали този товар от плещите си, отидохме да си закупим билети за Сан Кристобал – град, в близост до границата с Колумбия. Взехми си билети за автобуса в 3 сутринта (190 боливара, ок. 3 $) и се заехме с последни покупки на сувенири, конци и пр. необходими ни неща. Следобяд Ив и приятелите и се събраха, за да свирят за последно заедно на Plaza Bolivar. Вечерта отидохме в бара да пием бири с Ерик и да уплътним времето до автобуса. Много ни се доспа и решихме да идем на гарата по-рано с надеждата да поспим малко преди автобуса. За съжаление гарата беше затворена и се наложи да опънем шалтетата пред нея. Спането по/пред гари се беше превърнало в неизменна част от пътуването ни. Пристигнахме в 8ч. в Сан Кристобал и установихме, че не можем да вземем директния автобус за Кукута в Колумбия, както планирахме, тъй като не минава покрай имиграционните власти, чийто офис беше не на границата, а някъде из граничния град Сан Антонио. Наложи се да вземем автобуса за Сан Антонио (35 боливара), след което да обиколим почти целия град, докато намерим имиграционните. Ако смятате да си купите цигари, шампопани или други по-евтини стоки преди да напуснете Венецуела, съветваме ви да си ги набавите предварително, а не от граничния град, където всичко е поне 3 пъти по-скъпо. На граница венецуелските власти не пропуснаха да направят щателна проверка на багажа ни, може би единствената граница, на която ни бяха проверявали багажа до момента. От границата до Кукута има нещо като градски автобус за 1400 песос (около 0,70 цента). Кукута се оказа напълно безинтересен и безцветен голям град, та решихме директно да продължаваме към Medellin. Автобусът струваше 60 песос – около 30$!, което си беше истински шок след цените във Венецуела. Колумбия е богата на много неща, но не и на петрол, съответно цените на транспорта са най-високи от всички Латиноамерикански страни.  Ако имате време и желание, препоръчваме пътуването на стоп. На гарата в Кукута имахме време да си вземем по един живителен душ (да-има баня! с всякакви екстри като джапанки, сапун, шампоан…), преди да се качим на автобуса за поредния 10+ часов преход.

На следващия ден сутринта пристигнахме в космополитния град Medellin, където се настанихме при университетския преподавател – Херман. За щастие той живееше далеч от шумния град, в красивото планинско селце Санта Елена.

DSC04129

Същия ден Херман и колегите му се събираха на барбекю в двора на къщата му, където прекарахме приятен следобед в компанията на изключително милите университетски преподаватели. Няма да крием, че нападнахме лакомо изобилието от пържоли, шишчета, наденички, салати, картофи и печени царевици след 3-месечния пост, на който бяхме подложени във Венецуела.

DSC04070 DSC04071 DSC04074

На следващия ден отидохме до града на пазар! С Хриси бяхме решили да се разделим в Еквадор за известно време и да попътуваме самостоятелно. Имахме нужда от глъдка въздух и почивка една от друга. На Хриси и предстоеше двумесечно доброволстване в лечебен център, близо до Куенка, а аз щях да пътувам и доброволствам в органична ферма близо до Вилкабамба. Съответно трябваше да разделим общите ни вещи и всяка да си закупи това, което и липсва – зарядни, батерии, слушалки, карти памет и пр. неща в същия дух. Хриси си купи и нов фотоапарат, а аз откупих нейния дял от панамския ни.

Изгледи от Медеджин:

DSC04100

DSC04093

DSC04117

На връщане взехме градския лифт до Parque Arvi, в близост до Санта Елена, за да погледнем града от високо.

DSC04122 DSC04126

Последният ни ден в Санта Елена тръгнахме на разходка до Parque Arvi и по пътя попаднахме на дефиле на малките silleteros. Местна традиция, която предшества популярния мащабен фестивал на цветята, който се провежда всяка година в Medellin.

DSC04132 DSC04154 DSC04167 DSC04146

Silleteros се наричат хората, които изработват огромните подобни на венци цветни форми, след което дефилират с тях на гръб. Всички silleteros са родом от Санта Елена, а изработката на венците си е цяло изкуство. Общината на Medellin спонсорира фестивала, като плаща на всеки silletero за изработването им. Херман ни разказа, че фестивалът струва на общината около милион и половина евро годишно.

На следващия ден потеглихме на 19-часово пътуване с автобус до Ипиалес – границата с Еквадор, за което платихме шокиращата сума от 50$. За сметка на това пътувахме като в бизнес класа с wi-fi, тоалетна, телевизор, а седалките ставаха почти на легла. В Ипиалес пристигнахме рано сутринта, а до границата се придвижихме с colectivo за 1400 песос. Това беше може би най-цивилизованата граница, която преминахме бързо и лесно.

DSC04213

От там взехме автобус за Атунтаки, където щяхме да преспим първата вечер. Веднага ни направи впечатление цената на автобуса, впоследствие се оказа, че в Еквадор един час пътуване се равнява на около 1 $. Освен това разстоянията не са големи, така че транспортът излиза евтино. Сблъскахме се обаче с друг сериозен финансов проблем, банкоматите не приемаха картите ни. След като пробвахме 5-6 различни банкомата, най-накрая една от банките благоволи да ни пусне пари. Тук трябва да спомена другият проблем, вече не разполагах с валидна дебитна карта, след като първата ми беше блокирана още в Никарагуа, вследствие на опит за злоупотреба, а втората ми карта изтече през юли. За щастие Хриси все още разполагаше с 2 карти и ми даде една от тях, която, както разбрах впоследствие, я приемаха точно 2 банки в Еквадор, а в Перу изобщо не функционираше… Обещахме си, че за следващо пътуване ще тръгнем поне с по 5 карти всяка.

Еквадор ни спечели още първия ден с цветните си подредени паркчета, чисти улици, красиви сгради и невероятни природни гледки. Атунтаки беше малко не-туристическо градче, спретнато, чисто и красиво. Там спахме при Карлос, студент, който живееше с майка си. Майка му ни посрещна като стари приятели и ни нагости с вкусна скупа и пресен плодов сок.  На другата сутрин с Хриси се разделихме, за да продължим всяка по своя път и да се срещнем отново в Перу.

Мерида и Сиера Невада

Въпреки разрухата, хаоса и страха, витаещ из малките улички, напуснахме Чичирибичи с чувство на тъга и меланхолия – сбогувахме се с тюркоазеното Карибско море, с многофункционалните кокосови палми, с белите слънчеви плажове и непредсказуемите пътешествия с лодки. Отправяхме се към съвършено различен географско-културен пояс – китната Сиера Невада, живописните Кордилери и спиращите дъха Анди.

По първоначален план-проект трябваше да пътуваме с рейс за градчето Валенсия, откъдето да се прекачим за своеобразната високопланинска столица на Венецуела – Мерида. След кално-подгизналата Мерида в Мексико и лежерно-прасешката Мерида в Никарагуа, изгаряхме от любопитство какво ще ни предложи венецуелската им адашка, убедени, че със сигурност отново ни чакат непредвидими и незабравими преживявания. Пристигайки на неуютната и мръсна валенсианска автогара, установихме, че следващият автобус за Мерида е чак след осем часа. Тъй като тура из града с необятните ни раници на гръб, с които вече открай време ни свързваше дълбока садомазохистична любов-омраза, ни се стори твърде непривлекателна алтернатива, решихме да променим маршрута си в посока Баринса. От този мистериозен град щяхме да се прекачим на нощен рейс за Мерида, където щяхме в щастливо мижене да изпием сутрешното си кафе…

Струва ли си да обяснявам, че пак си бяхме направили сметката без кръчмаря, т.е латиноамериканската време-концепция?

Малкото ни автобусно приключение ни завари на поредната непозната автогара в чужд град и перспективата да прекараме нощта в очакване на първия сутрешен автобус за Мерида в доста мрачна и престъпна околност…Спаси ни една близка странноприемница, където срещу 200 боливара на човек можеше да разполагаме с разкоша на легло, течаща вода, телевизор и гигантска хлебарка в банята. Да ни качи на стоп въоръжен мафиот /вж. стоп Картахена – Санта Марта/ беше детска игра в сравнение с обезхлебаряването на банята, което ни отне доста стратегическо планиране, прецизен подбор на нужните ни инструменти и голяма доза храброст. В крайна сметка банята беше на наше разположение, а пък цяла Баринса – на разположение на хлебарката, която изпратихме по-живо – по-здраво да си търси нов дом.

Имахме късмет, че срещу странноприемницата правеха гигантски хамбургери по схемата „от всичко по много”, та колкото и да бяхме прегладнели, един ни стигна, за да се заситим и двете с Ели.

Рано на следващия ден, поехме бодри и свежи към планината…и всичко щеше да е по мед и масло, ако все пак бяхме запомнили, че отиваме към ПЛАНИНАТА и не бяхме тръгнали на път с карибските си къси потничета и панталонки. Спирайки край някакво крайпътно заведение, където хората, увити в ушанки и шалове, сърбаха парещи супи, помолихме шофьора да ни отвори багажника, белки не загинем от бяла смърт, но не би…Той ни отряза поради някакви негови си прагматични причини, така че решихме примирени да се топлим с кафе и визуализации на слънце и палми.

Пристигнахме полуживи в Мерида и побързахме да се обадим на уж потенциалния ни хост от Couchsurfing Ерик, с когото обаче се оказа, че не сме се доразбрали съвсем – онлайн-комуникацията на език, който си проговорил по неволя в последните месеци, трябваше все някога да доведе до такъв резултат. Човекът просто предлагаше да ни разведе из града, което обаче беше последното, от което имахме нужда в момента.

Набързо се обадихме на другия ни човек – Хуан, който се оказа много мил и отзивчив; инструктира ни как да стигнем до т.нар vuelta, откъдето дойде да ни вземе и закара до невероятната си къща в планината. Хуан беше адвокат, а жена му Тахири – психолог; двамата нямаха деца, за сметка на няколко непослушни кучета и многобройното количество каучсърфъри, които подслоняваха. Хобито на Хуан беше да колекционира различни паранормални истории, което, както вече знаехме, в пренаселената с призраци и извънземни Венецуела, не беше твърде трудоемко занимание. Обясниха ни съвсем сериозно, че когато са се преместили да живеят в къщата си, дълго време са чували как бившата й собственичка, от години мъртва, шета насам-натам…

И как да не й се прииска да остане в нашия материален свят – гледката от балкона на Хуан и Тахири си заслужаваше напълно, а околността беше несъмнено най-красивата част на Венецуела, която виждахме досега.

DSC03976 DSC03980

Хуан и Тахири бяха много учудени, че им бяхме занесли бутилка кока-кола – казаха, че гостите им обикновено не пият такива неща, което ни наведе на мисълта, че явно, освен нас, само най-отявлените и закоравели хипари идват във Венецуела…Освен ли?! По-скоро заедно с нас, тъй като неусетно и красиво се бяхме влели в редиците на пътешествениците, на които само допреди година се бяхме възхищавали от сърце и душа…

Историята на нашите съквартиранти-скитници – две девойки от Франция и едно момче от Португалия, беше действително вдъхновяваща и ни убеди, че все още сме няколко нива под истинското битничество. Всички те бяха пристигнали на континента с лодка на стоп, нямаха никакви спестявания и доходи и се препитаваха като свиреха по улиците…С тях прекарахме уютни последни дни, споделяйки приключенията си, готвейки различни вегетариански ястия и трупайки скъпоценен опит относно стопирането на лодки.

DSC03978

Заедно отидохме на един фестивал в планината, където те бяха решили да свирят, а ние – да се запознаем с местните специалитети – малиново вино, бисквитен ликьор, ягоди със сметана и дъхоспиращи пейзажи.

DSC03984 DSC03999 DSC03994

В един блажен момент, докато си предавахме поредната бутилка с вино, осъзнахме, че нашите нови познати свирят не друго, а „Йовано, Йованке”…португалско-френско трио, свирещо българо-македонска песен във Венецуелските планини 🙂

DSC04006

В един от следващите дни пък, Ерик ни заведе до едни открити термални извори в планината и съжалихме, че не разполагахме с повече време да опознаем останалите забележителности наоколо. Много искахме да изкачим и връх Боливар, но поради липсата на екипировка и потенциалния петдневен преход, решихме да оставим това приключение за следващото ни посещение на континента.

DSC04027 DSC04029 DSC04031 DSC04034

Възнаградени с тези позитивни преживявания, се сбогувахме с родината на Чавес и Симон Боливар, с малко тъга и много надежда, че един ден ще завърнем и политико-икономическата ситуация в страната ще е по-оптимистична. Поемахме към Колумбия, Медеджин и препълнените (и скъпи) супермаркети.

Чичирибичи – изгубеният рай на Венецуела

Още в Пуерто Абахо в Панама бяхме срещнали колоритна групичка аржентинци, пътуващи с цял керван микробуси и каравани по оста Огнена земя – Аляска, които горещо ни препоръчаха да идем в Чичирибичи, Венецуела.

– Къде, къде?? – попитахме, мислейки, че нещо не сме дочули добре. Името звучеше по-скоро като индианско заклинание против уроки, нежели име на дивна и пленителна дестинация.
– Чичирибичи – потвърдиха те – идете и ще останете очаровани.

Тъй като до момента това, което бяхме видели от Венецуела, беше всичко друго, но не и очарователно, решихме, че просто няма как да пропуснем това тъй прославено място.

Благодарение на новите ни сърдечни запознанства в Коро и любимата ни система “имам приятел, който има приятел, който ще ви свърши работа”, успяхме да си осигурим безплатни нощувки в безразсъдно скъпото, дори по стандартите на черния пазар, градче.

Още щом разбра, че ще ходим към Чичирибичи, нашият познайник Мапле ни предупреди, че много трудно ще си намерим нещо на сносни цени – но щял да се обади на свой приятел, който можело да ни уреди нещо.

– Няма проблем, да идват! – отговорил той. – Няма нужда да ми плащат нищо, само да готвят и да ми купят марихуана!

Имахме сделка значи, така че с трепкащи сърца и усмивки на лица поехме отново на път.

Щом стъпихме на чичирибическа почва, трябваше да се обадим на нашия предполагаем домакин, за да разберем къде точно да отидем – младежът се казваше Александър, но по обективни причини всички го наричаха Pitufo, т.е Смърфа.

DSC03939

Оказа се обаче, че точно днес Смърфът не си беше вкъщи, защото имал да върши някакви семейни неща в близкия град Валенсия. “Ама няма проблем, сега ще се обадя на един приятел да дойде да ви вземе и да ви заведе вкъщи”

Както вече казахме “сега” за венецуелците беше доста широко понятие, така че прекарахме два бездомни часа, седнали на тротоара в централната част на града, пиейки бира след бира.

Междувременно Pitufo ни засипваше с есемеси с разнообразни инструкции, за разшифрирането на които трябваше да впрегнем всичките си познания по испански и внушителен процент от мозъчния си капацитет…

„Espereme bbe. Yo ago todop esop agarren. Comida qe manana. Asemos algo si y de fumar yo muebo esa espera qe yege agrra comida ai pollo y carne y me guardan qe yebo anbre y espor qer no mas tengo los del pasaje y depaso yo no se si me qede por qe avese no hay bus pAra aya…“

В крайна сметка всичко завърши с хепиенд – приятелят на нашия човек – Чиче, най-накрая се появи и ни извози с такси до потенциалния ни нов дом, където ни очакваше прегладняла черната котка на Смърфа, София. Той ни беше заръчал да я нахраним, затова, след като си сготвихме, й сипахме малко ориз; тя обаче демонстративно му обърна гръб, отдавайки предпочитанията си на обелки от зеле и фъстъчено масло.

Решихме да се поразходим и да проверим наистина ли плажовете в околността са толкова възхитителни, колкото ни ги описваха.

DSC03900

 

Очакванията ни да видим една по-различна Венецуела обаче, бяха безжалостно попарени. Затворени, рушащи се хотели, изоставени къщи, празни магазини и най-тъжния плаж, който бяхме виждали през живота си. Сякаш наистина краят на света беше дошъл тук – километрите прекрасен някога плаж бяха заринати с боклуци, скелети от чадъри, остатъци от шезлонзи и бараки, в които едно време се е продавало бира и пържена риба…Когато започна да се мръква, хората, с които се разминавахме по улиците, масово ни предупреждаваха – „Не се разхождайте сами по тъмно, опасно е…“

Малко беше да се каже, че бяхме разочаровани. Остана ни плахата надеждица, че близките острови ще са евентуално малко по-приветливи.

Късно привечер най-накрая се запознахме лице в лице с нашия хазяин – оказа се дребен, усмихнат младеж, който остана впечатлен от готварските ни умения, колкото и ограничен да беше изборът на хранителни продукти в малкото градче. Имахме обаче късмета да намерим маргарин, което просто трябваше да запечатаме на снимка:

DSC03906

На следния ден му дойдоха и други гости, с които си организирахме скромно парти във Венецуелски стил – бира, хотдог и високодецибелна музика.

На сутринта се заехме с проучване как точно да стигнем до островите – всички лодкари обаче искаха такива междупланетни суми, че на бърза ръка ни отказаха от островитянски приключения. Бяхме много възмутени от тази безскрупулност, предвид на практика почти безплатния бензин.

DSC03956

В крайна сметка посетихме два пъти най-близкия кайо Сал, наслаждавайки се за последен път на Карибско море…

DSC03908 DSC03941

DSC03960 DSC03962

DSC03944

Втория ден се случи така, че лодкарят който ни закара, „забрави“ да дойде да ни прибере и вече обмисляхме дали да не пуснем поредното писмо в бутилка или да преплуваме няколкото километра до сушата, когато двама мили чичовци ни предложиха да ни откарат обратно.

След всички тези угнетителни преживявания, нямахме желание да се застояваме повече в Чичирибичи и побързахме да се отправим към следващата точка по нашия маршрут – Мерида.

На път из Венецуела

След като приключихме доброволческата си работа с децата, преди да си тръгнем, бяхме обещали да отидем в къщата на Миниела да я научим да прави козунаци и торти. Миниела живееше на остров Тоас, разположен на около половин час от Ел Мохан. Въоражихме се с пакети брашно, захар, мая, кора яйца и потеглихме към поредния полупустинен остров. Нейви също дойде с нас, тъй като беше останала сама в къщата на Мария и скучаеше. Пристигайки в къщата на Миниела, където тя живееше със сина си, съпругата му и внучката си, помолих да си взема душ. Тогава сина и внесе една кофа с вода в банята и аз отидох да се изкъпя по вече отработената схема кофа-канче. По-късно Нейви ме попита „Как е чувството след толкова месеци, най-накрая да се изкъпеш с течаща вода?”. В началото не разбрах въпроса и, изобщо не предполагах, че може да има течаща вода, дотолкова бях свикнала с „кофата и канчето”. Хриси също се беше изкъпала с кофата, никой не ни предупреди предварително, че има течаща вода. На другия ден не пропуснахме да се възползваме от този лукс – да си вземем душ, истински душ…

Измъчихме се сериозно с печенето на козунаци, вярно че имахме сериозен опит вече с газовите фурни, но тази на Миниела беше специален случай. Въпреки че печеше отгоре и отдолу, което си е истинска рядкост за газовите фурни, беше невъзможно да се изпекат добре козунаците. Отгоре печеше прекалено силно и изгаряха за секунди, отдолу пък беше толкова слаба, че се печаха с часове. Е, в крайна сметка пак ги изядохме…
След като завършихме и тази си задача, вече можехме да поемем към Каракас – Ла Гуайра, където Бенпоста имаше гимназиално училище за по-големите деца. Бяхме обещали на Мария да посетим училището, преди да затвори за лятна ваканция, за да предадем и там сладкарските си умения. Закупихме си билети от Маракайбо за Каракас за сумата от 300 боливара срещу 14 часа път. Пристигаме ние на добре познатата ни гара в Маракайбо, от която аз бях развила паническо разстройство. Запътваме се към офиса на транспортната фирма и там ни посрещат -А вие ли сте тези двете, за които един мъж закупи билети вчера? -!?! Мдааа… –Дайте си билетите, ето ви други. Ще пътувате с друга компания, ей там е автобусът… –Ама как така, тук пише други имена, къде са тези хора?? – Казвам ви, с тези билети ще пътувате, ако не ги искате, ще ви върна парите… Не си искахме парите, искахме само да стигнем до Каракас и да се махнем максимално бързо от Маракайбо. В крайна сметка, въпреки нашата мнителност, нямаше проблем, след като ни взеха пръстови отпечатъци, се качихме в автобуса и потеглихме. Тъкмо бяхме задрямали, когато автобусът спря и шофьорът съобщи, „Полицейска проверка! Слизате, взимате си всичко от багажното отделение и се нареждате на опашка за скенер на багажа.”

DSC03607

Изобщо не ни се понравиха тези проверки, още повече, че бяха само за замазване на очите, колкото да отчетат дейност, тъй като контрабандата си протичаше съвсем свободно със знанието и позволението на властите… Но c’est la vie… Качихме се на автобуса и тъкмо пак се унесохме в сън, когато автобусът спря.. за втора проверка! Вече бях ядосана, колко пъти ще ни проверяват? Когато полицаят започна да рови из багажа ми и да вади едно по едно – кърпи, чорапи, несесери… вече бях бясна и му казвам: „Това не е нормално, тази държава е сбъркана!” Той ме пита: „Ти откъде си?” Отговарям му „De un pais normal!” (От една нормална държава!). И викам на Хриси – споко, те не знаят. Той нищо не отговори, продължи, докато не извади всичко от раницата ми, след което трябваше да положа доста усилия да напъхам всичко обратно…
След всички премеждия, най-накрая пристигнахме в Каракас – най-опасният град във Венецуела и един от най-опасните в света. Факт, който не ни трогна особено, все пак сме минали през Хондурас! Прекарахме няколко дни в училището с децата (разположено в Ла Гуайра, на около половин час от града), учейки ги да правят пици, козунаци и торти.

DSC03621

 

DSC03636

Там се сблъскахме с поредното безводие и липса на лично пространство. Вече бяхме изтощени от доброволчеството и гледахме да приключим по-бързо с работата, че да идем най-накрая на прословутите карибски плажове. Един ден отидохме с всички деца на разходка из парка Galipan, чийто вход е разположен точно до училището.

DSC03672

Отидохме до един водопад, където Хриси реши да изпробва формиралата се естествена водна пързалка и си наряза крака, но пък беше много доволна от спускането.

DSC03684

DSC03708

Един ден отидохме и до Каракас, за да си закупим някои артикули, като слушалки, зарядни, памет карти и др. полезности, но пазарът не проработи особено и го оставихме за Колумбия, вече знаехме, че там има всичко…
На 08.07 сутринта напуснахме Бенпоста с намерението да прекараме една нощувка в Каракас и да разгледаме препоръчаните ни забележителности. Ударихме на камък – всички по-евтини хотели бяха заети, трябваше да чакаме до обяд, да видим, дали ще се освободи нещо. Пред вид, че трябваше да обикаляме неопределено време с раници на гръб, решихме „Абе я да тръгваме направо към Коро”. Обадихме се на Хосе – нашият домакин от couchsurfing, за да го предупредим, че пристигаме. Отидохме до гарата, където имаше една транспортна компания с извънредно евтини билети, които обаче всеки ден обявяваха различна дестинация. За наш късмет точно този ден дестинацията беше Коро и се сдобихме с билети за 186 боливара (около 3 долара) за 9 часа път. Оставихме си раниците на гарата и отидохме да се мотаем в най-близкия парк, където гледахме и прословутия футболен мач – Бразилия-Германия.

DSC03773

В Коро пристигнахме на следващата сутрин в 04:30. По стара наша традиция опънахме шалтетата на гарата и извадихме лаптопи, телефони, за да убием малко време, докато се съмне. Хванахме Хосе, преди да излезе на лекции, оставихме си багажа и излезнахме да се скитосваме бездомни из града. Толкова бяхме изморени от пътя, че нямахме особено желание да разглеждаме. Тогава попаднахме на един театър и влезнахме да потърсим тоалетна. Забелязахме голяма суматоха около една от залите и решихме да проверим възможността да подремнем там. За късмет представлението беше безплатно, настанихме се на последния ред и зачакахме да угасят осветлението, за да дремнем необезпокоявани. То пък се оказа интересно – деца от различни училища представяха традиционни танци от латиноамериканските държави.

В този момент се почувствахме много изморени от пътуването, от бездомстването, сякаш започвахме да губим удоволствието, тръпката. Решихме, може би е време да се връщаме в България да се заредим с енергията на родната земя. Още същия ден потърсихме билети за връщане от Лима, тъй като все пак искахме да стигнем до Перу. Най-евтиният вариант беше с Condor до Франкфурт за 24.10 – 440 Евро и още на следващия ден си закупихме билетите. Установихме, че когато времето е ограниченно, става по-ценно и отново си върнахме вкуса от пътуването.
В Коро прекарахме няколко лежерни дни с цветната компания на Хосе. Приятелите му се състояха от една гей двойка, един травестит, една шантава девойка и още няколко интересни типажа. Почти всички се занимаваха с някаква форма на изкуство – рисуваха, плетяха гривни, правеха бижута и вечер се събираха на един от централните площади, да ги продават и да обменят творчески идеи. За вдъхновение им служеше популярната местна спиртна напитка cocuy, домашно приготвена от aguardiente de cana (алкохол от захарна тръстика) в комбинация с различни натурални сокове. Въпросната напитка се продаваше в едно симпатично магазинче за подаръци, картини и други чудесии, което беше своеобразен културен център за младежите.

DSC03841

С приятелите на Хосе отидохме един ден и на къмпинг на плажа в близкото село – Adicora, сборен пункт за кайт-сърфисти, артисти и всякакви интересни персони.

DSC03890

Не пропуснахме и пустинните пейзажи на “Los medanos de Coro”

DSC03828

DSC03821

Следващата ни спирка беше Chichiriviche, където Мапле – приятел на Хосе, ни уреди да спим при негов приятел, особено интересен типаж, за когото ще разкажем в следващата тема.

Два дни с Мария Луиса

За да добиете по-пълна представа за ежедневието ни като доброволци в Бенпоста и що за човек е директорката Мария Луиса, ви представяме два дни с нея.
Ден1
06:15ч. сутринта – „Дан, дан, дан, бум, тряс!” – някой чука на вратата на стаята, където спя блажено. Предишната вечер съм си легнала в 00:30ч, след като през деня съм изпекла 8 козунака, а вечерта сме нарязали 20кг. месо в компанията на Кармен и девойките, които упорито ме убеждаваха, че къщата е пълна с духове, тъй като някога е било гробище: „Да бе, виждали сме ги, облечени са в бяло… и не трябва да ги гледаш в очите…Към 4 часа излизат всички духове и започват да тропат по вратите…” – твърдяха те.
С нежелание отварям очи и докато се опитвам да сляза от двуетажното легло, без да се пребия, Кармен вече е отворила вратата: „Хайде, побързай, Мария Луиса те чака, отивате в Маракайбо” – съобщава ми тя. Измивам си набързо зъбите, обличам се и изхвърчам на двора, където Мария вече е в стихията си, върви и нарежда: „Серхио, днес трябва да нарисуваш 6 бидона, да са най-красивите, ще ги подарявам!… Кармен, пак си занемарила пералнята, какво е това, тия кофи са мръсни, водата не си изляла, това е твоето работно място, трябва да го поддържаш в перфектна чистота! Лизбе, да занесете месото да го смелят, до довечера да е готово! Юбицаааа, Нейвииии, Роксанаа къде сте? Елате тук, да измиете всички бутилки днес, и кой пак е зарязал маркуча по средата на двора??? Колите минават върху него и ще го съсипят, знаете ли колко струва този маркуч, като се скъса, вие ще го плащате! Марияна, ти си знаеш работата, ще събирате пластмаса цял ден с шофьора!”…. и така, докато не раздаде нареждания на всички. Обръща се към мен: „Хайде, взимай 4 козунака и се качвай в колата, тръгваме!” Докато колата потегля, дава последни нареждания през прозореца: „Да изчистите двора, да измиете бидоните и опаковайте пластмасата, да я закараме на вторични суровини….”

Тук Мария показва на децата как да мият бидоните

DSC00673
Аз съм се настанила в колата с няколко козунака в ръце, още сънена, тръгваме по задачи. Първа спирка: Среща с команданта – шефът на полицията за целия регион Сулия. „Тук ли е команданта, искам да го видя.” – пита Мария на входа на управлението, където всички я познават. „Разбира се, Мария Луиса, заповядайте.”
Настаняваме се в луксозния кабинет на команданта, където от всички стени ни гледат портрети на Чавес и Симон Боливар. Аз държа в ръце дара за команданта – един от най-хубавите козунаци, които съм изпекла. Докато чакаме команданта, Мария ме пита: „ До кога смятате да останете с Християна? Аз заминавам за Европа на 02.06 и искам да останете до края на юни, до края на учебната година, за да контролирате нещата.”
„Ами ние мислехме до началото на юни да останем. Нали имаме право само на 3 месеца престой във Венецуела, а искаме и да попътуваме малко из страната” – отговарям аз. „ Ще ви закарам някой ден до границата с Колумбия, да ви подновят печатите. Имам нужда от доверени хора тук, докато ме няма.”
„Добре, ще говоря с Хриси” – обещавам аз. (Хриси по това време беше в училището с децата.)
Влиза командантът: „Здравейте, Мария Луиса, много се радвам да Ви видя. Доставиха ли ви бидоните? Любопитно ми, за какво ще използвате толкова много бидони? ”

Ето за какво ги изполваме

DSC00685

DSC00702

Мария Луиса: „Имам си аз трима художници – две доброволки от България и Серхио, едно от децата, ще ги боядисат, ще ги нарисуват красиво, надпишат за различни видове отпадъци и ще ги разпратя по училищата, за да събират разделно отпадъците. Команданте, носим Ви един сладък хляб от България. Много добри готвачки са тези две българки, а какви торти правят, ако знаете… И една молба имам, един от моите работници в Лос Фраийлес е много болен – Педро, такъв добър човек е… а ще си умре там човека в мизерията, трябва да го закарам в болница. Ама никоя болница не иска да изпрати линейка, не искат да го приемат, легла нямали, нали знаете, беден ли си, умираш…” Командантът: „Разбирам, ще изпратя линейка от пожарната още днес, да го закарат в Маракайбо.” Така се разделяме с команданта и продължаваме към Маракайбо. Там обикаляме от една в друга институция, с която работи Мария, раздаваме козунаци, търсим масло, за да направим още козунаци. Ама не е лесна задача… маслото е свършило даже в държавната институция, която снабдява с храна домовете. И в магазините няма, и на митницата няма… май ще се върнем с празни ръце. Междувременно Мария държи връзка с линейката, която вече е в Маракайбо и започва да обикаля от болница в болница с молба да приемат умиращия човек с двойна бронхопневмония и счупен крак, който от месеци не се възстановява. Отиваме до резиденцията на губернатора да молим за помощ. Мария разказва случая на служителите, те обещават, че ще опитат да помогнат и ще и звъннат. Вече се свечерява, а проблемът на човека още не е разрешен. Мария решава лично да отиде в поредната болница, пред която чака линейката, за да говори с лекарите. Отиваме там, но Мария не успява да ги убеди, седим и чакаме пред болницата с линейката, да получим обаждане от някоя от институциите, алармирани за помощ. Мария изпраща sms на първата дама – жената на губернатора. След малко получава обаждане от нея, Мария и обяснява проблема и отчаяно моли за помощ. 10 мин. по-късно получава обаждане, че ще настанят човека в болница „Сентрал”. Така към 22ч. най накрая след целодневно обикаляне по болниците, човекът е приет. Успокояваме се и потегляме обратно към Ел Мохан. По пътя хапваме по някоя арепа и се прибираме, умряли за сън…

Ден 2
Около 06:00ч. сутринта – „Дан, дан, дан, бум, тряс!” – някой чука на вратата на стаята, където спим двете с Хриси. „Ставайте, Мария Ви чака, отивате на границата.” Както обикновено, няма време за кафе, няма време за тоалетна – тръгваме!. След като Мария е раздала дежурните нареждания, потегляме. Първа спирка – La Laguna – място, където живеят крайно бедни хора от региона. Мария им носи помощи под формата на храна поне веднъж месечно. Напълнили сме колата с пилета, месо, брашно, ориз, захар, боб, овесени ядки, а по пътя ни спират полицаи за дежурната проверка за контрабанда, тъй като се движим в посока Колумийската граница. Полицаят иска да знае какво носим и да провери пакетите. Мария му вика: „Как се казваш, аз познавам шефа ти, и неговия шеф познавам! Ела, ела да видиш – ето я твоята контрабанда!” Стигаме до малък град, от където натоварваме храната на лодка, и тръгваме по лагуната, да я раздадем. Мария ни разказва, че преди Бенпоста е имала заведение за хранене на деца от социално слаби семейства, но местните го разграбили и Бенпоста решава да го даде на църквата. Отидохме да го видим, все още е функциониращо, а храна получават от правителствената програма за изхранване на учениците. Продължихме към домовете на хората да раздадем храната, като междувременно Мария ни разказваше, как хората са крайно бедни, нямат питейна вода, пият вода от лагуната, през която ежедневно минават множество моторни лодки. В момента, в който спряхме лодката, започнаха да прииждат хора с гладни очакващи погледи, започваме разпределянето – на един брашно и ориз, на друг добавяме пиле, на трети месо, захар и така, докато не раздадохме цялата храна.

DSC00982

DSC00993Втора спирка – митницата. Там се срещаме с шефа на митницата, на който също носим козунак и парче торта от тази, която Мария хареса най-много. Не носим цяла торта, защото тази беше специална със сметана, която Мария веднъж беше намерила и закупила, но след това, колкото и да издирвахме, не успяхме да намерим повече. Поприказвахме си с шефа на митницата, симпатичен човек. Той пита Мария, какво и е нужно и започна да изрежда контрабандните стоки, с които разполага – храна, обувки, моторно масло, бира! Като чухме бира, ни светнаха очите, но Мария каза: „Не ща бира. Ако имаш Maltin (безалкохолна малцова напитка), ще взема.” Оказа се, че митницата често дарява на Мария част от задържаните стоки абсолютно безвъзмездно. Така натоварихме в колата всякакви полезни стоки, които Мария беше преценила, че и трябват, и продължихме към границата.
За наша изненада ни посрещнаха големи опашки от коли, автобуси, камиони и разбрахме, че границата е затворена. Причината беше, че два камиона с контабанден бензин преминали границата в Колумбия и властите я затворили, докато не им върнат бензина… Наложи се да прекосим пеша границата и да вземем такси от колумбийска страна, за да идем до граничния град Майкао, да изтеглим пари и да закупим някои продукти, които е невъзможно да се намерят във Венецуела. Първото, което ни направи впечатление е, че всички венецуелски продукти, които липсваха във Венецуела, се продаваха още на границата от колумбийска страна на тройно и четворно по-високи цени. А в града направо бяхме шокирани да видим отново отрупаните със стоки магазини, магазинчета, аптеки и супермаркети. Какво нещо е да намериш всичко, което ти трябва за по-малко от половин час, без да е необходимо да прекосиш целия град и всичките му магазини. Така напълнихме джобове, чанти, поплакнахме очи и се завърнахме обратно в бедната Венецуела… На връщане разбира се събрахме всичката пластмаса, която намерихме на границата и по пътя, няма да се връщаме с празни ръце я. Мария казва: „Аз парите си на боклука ги търся!”.

Срещи с духове, призраци, вещици…

„Еl surrealismo corre por las calles“
Gabriel Garcia Marquez

Едва ли Маркес би бил в състояние да напише своите шедьоври, ако не се беше родил в Латинска Америка, където магическият реализъм е тъй неразривно преплетен с всекидневния живот. Случките с призраци, духове, феи, извънземни и магии тук не бяха просто занимателни истории за деца, а съвсем реални събития от ежедневието.

Още през първите ни дни, след пристигането ни във Венецуела, Мария ни разказа, че къщата й е построена върху древно индианско гробище и е обитавана от призраци.  Това е била причината да я е купи много евтино навремето – местните са се страхували и никой-друг не е пожелал да си има вземане-даване с отвъдните светове.

– Ама ти виждала ли си тук духове, Мария? – питала я веднъж Ели.

– Е как да не съм! Всяка сутрин в четири часа почват да ми тропат на вратата – а аз им викам – махайте се, трябва да спя, че много работа ме чака! Утре ще си говорим!

– …

– Какво, не ми ли вярваш? Ела да спиш при мен и ще видиш!

Ели така и не се възползва от изкушителното предложение и после съжалявахме, че  така и не можахме да си изпием сутрешното кафе на сладки приказки с призраци. Така или иначе, те не страдаха от липса на компания – подобно на маркесовата Урсула, Мария редовно разговаряше с починалия си съпруг, както и с всички останали паранормални явления наоколо.

– Е, не те ли е страх, Мария?

– От какво да ме е страх? Живите, те са много по-опасни!

Децата също потвърдиха, че къщата е обитавана от духове –  били облечени в бели дрехи и не трябвало да ги гледаш в очите…

Дали наистина призраци бродеха из къщата или просто ни взимаха на подбив така и не разбрахме – за сметка на това обаче, и двете с Ели бяхме убедени, че новата готвачка в къщата – Кармен, е чистокръвна вещица.

DSC03589

Със зеленикавия си натрапчив поглед, тя напомняше много на циганките-гледачки по нашенските панаири навремето и целодневно си приказваше сама със себе си, нареждайки нещо под нос. Кармен често избухваше в истеричен безпричинен смях, докато ние недоумявахме какво ли толкова смешно е видяла с евентуалното си астрално зрение. След като Ели отказа да й направи специален козунак и следващата партида не бухна, бяхме категорични, че Кармен ги е урочасала…

Все пак, макар че имахме доста близки срещи с черната магия, се запознахме и с магьосници, работещи за другата страна. Когато Ели си изгори крака, Мария ни изпрати да рисуваме на пустинния безводен остров Сапара (наричан от нас Сахара) и местните ни изпратиха при самоука лечителка, която всички наричаха почтително La doctora. Лечителката имаше общо 17 братя и сестри, населили почти целия остров и беше невероятно мила и лъчезарна жена. Сапарянци казваха за нея, че има „добри ръце“ – buenos manos и тя редовно правеше промивки на Ели, като същевременно явно изчистваше и негативните енергии от раната, защото извършваше едни странни движения с ръце. Действително кракът на Ели заздравя неочаквано бързо, изпекохме на докторката козунак за благодарност, тя пък почна да ни изпраща храна и така завързахме едно мило и сърдечно приятелство.

Бяхме дълбоко потресени, когато няколко седмици по-късно Серхио ни съобщи, че съпругът й починал – бил отровен от предполагаемата си любовница и сега семейството на La doctora се готвеше за кървава вендета…Така и не научихме развръзката на тази поредна класическа латиноамериканска драма.

Друг един път Серхио ни помоли да научим майка му и сестра му да правят козунаци и торти и така имахме възможност да се запознаем с това сплотено индианско семейство.  Те живееха почти както бяха живели предците им преди стотици години – сред саваната, заобиколена от крави и коне и без баня и течаща вода.

DSC00773

Докато забърквахме брашното, яйцата и захарта, отново стана дума за вампири и таласъми и майката на Серхио ни разказа легендата за „Плачещата“.  Тя била индианка и си живеела мирно и кротко с мъжа, детето и майка си, докато, по класически сапунен сценарий, в нея не се влюбил друг мъж. Тя обаче не искала да е с него, затова той я излъгал, че е видял майка й да се целува с нейния законен съпруг. Жената побесняла от гняв и подпалила къщата заедно с детето й вътре, а майка си пресрещнала на пътя и я наръгала с нож. Ала преди да умре, майка й успяла да я прокълне – да се скита вечно по земята и да плаши пияниците, за да изкупи греха си…

– Аз съм я чувала – разказваше майката на Серхио. – Баща ми си пийваше и неведнъж риданията й достигаха нашия дом…

Да чуеш подобна история от бедните и необразовани индианци не беше нещо, което да те смае – все пак тези култури традиционно вярват във всякакви чудеса и суеверия.

Когато обаче се запознахме с адвоката Хуан и жена му Тахири – и двамата много начетени и интелигентни хора, и те също ни заразказваха подобни случки, вече започнахме сериозно да се замисляме.

– Хуан беше на работа, а аз си почивах вкъщи, когато дочух някакви странни шумове – все едно някой ходи и подрежда из къщи – разказваше Тахири.- Помислих си, че е крадец и слязох изплашена да видя какво става – но видях само една старица, която полека-лека изчезна… После разказах какво ми се е случило на собственичката и тя заяви, че това вероятно е била наскоро починалата й мащеха. Показа ми и снимка – същата жена беше…Още няколко пъти я виждах да шета наоколо, преди да изчезне завинаги…

– И на мен ми се случи веднъж нещо подобно – допълни Хуан. – отивам си аз веднъж на парти при един приятел и виждам – в ъгъла си стои една баба, която явно само аз забелязвам. Описах я аз на домакина – той вика – абе, брат, това е баба ми, бе! Тя почина преди няколко седмици!

Едно ни стана ясно – познавахме твърде малка част от света, в който живеем и това щеше да ни се изясни с главозамайваща сила през последвалите месеци из магическите Анди.

Теленовела по Венецуелски

„No, no es amor lo que tu sientes se llama obsesión
Una ilusión en tu pensamiento
Que te hace hacer cosas
Así funciona el corazón”

Ето как влязохме в сериала и ни въвлякоха в латиноамериканска теленовела, разиграваща се на живо с типичните драми, очаквани и неочаквани обрати! Оказа се, че теленовелите имат неизчерпаем източник – латиноамериканският живот. Ами то животът там си е една безкрайна теленовела „докато свят светува”, изживяна с „изпепеляваща страст” в „името на любовта” по „пътя на възмездието”, поне с по „трима братя, три сестри” и с по една „робиня Изаура”.

Това са главно действащите лица – Роксана, Юбица и Нейви:

DSC00697

Когато пристигнахме в Бенпоста, в къщата на Мария живееха три момичета – Роксана (15г.), Юбица (12г.) и Нейви (12г.). Мария ни разказа, че Роксана се влюбила в момче на име Солипа и за да ги раздели, Мария я взела в къщата си. Съществуваше огромен проблем сред девойките в Бенпоста, масово забременявали на 13-14г, изоставяли образованието си, често имали проблеми с бременността, не били рядкост и смъртните случаи, а накрая обикновено завършват като самотни майки, неспособни да осигурят храна и подслон за детето си. А докато децата са в Бенпоста, организацията носи отговорност за тях пред закона. Основна цел на Мария беше да сигури образование и по-добро бъдеще за децата, съответно латиноамериканските любовни истории в ранна възраст не се вписваха в  представата за светло бъдеще. Освен това Мария твърдеше, че Солипа няма нищо в главата и че не е добре психически: „ Да се беше влюбила поне в някое нормално момче, а ти в този луд! Какво намираш в него, какво бъдеще ще ти осигури той, къде ще живеете, той нищо си няма!” – често нареждаше Мария. Семейството на Солипа бяха нелегални колумбийски емигранти, на които Мария беше осигурила подслон и работа в Бенпоста. Майката на Солипа – сеньора Ана, беше жилава жена, която въртеше цялото домакинство в дома, където живееха децата. Освен Солипа имаше още двама сина, две дъшери и двама внука (които си ги кръстихме Лъчко и Звездичка) – единият на 2г, другият на 4г, деца на дъщерите и, които се бяха сдобили с тях на възраст 15-16г. Освен за домакинството, сеньора Ана се грижеше за цялото си домочадие, за внуците, тъй като невръстните и дъщери се интересуваха повече от задявки с младежите, отколкото от домакинските си задължения.

Роксана, както и основния контингент деца в Бенпоста бяха „Юпа” –  малцинствена група, която живееше на 3 дни път с камили от Маракайбо. На въпроса „От къде си?”, децата отговаряха „От планината”. Разказваха за тайнствения град Мачике, от където до къщите им се стига само с кон, магаре или пеша; за земята им, отрупана с портокалови и мандаринени дръвчета, където семействата им гледаха коне, крави, прасета и живееха без пари, всичко, което имаха, беше това, с което ги даряваше Майката Земя.

Историята на Юбица беше друга – баща и малтретирал нея и майка и, докато майката не избягала с друг и по думите на Мария не се интересувала от дъщеря си. Юбица останала с баща си, но не за дълго. Леля и я наклеветила пред баща и, че излиза с някакво момче и баща и я изгонил с думите да не се появява повече вкъщи! Така и тя се беше озовала в къщата на Мария. Юбица също си имаше любим – Фрихоло. Двете с Роксана все се кискаха, шушукаха, пишеха си по ръцете имената на любимите или ги издълбаваха върху кожата си с остър предмет, на което аз реагирах с нескрит ужас. Някакси намираха начин да поддържат връзка с момчетата, въпреки строгите забрани на Мария и опитите и да отнеме мобилния телефон на Юбица. Серхио пък веднъж беше намерил любовно писмо от Роксана до Солипа, което за тяхно щастие не успя да стигне до Мария. Няколко пъти девойките споменаваха, че момчетата ще дойдат да ги видят в къщата на Мария, но така и не ги видях… До една събота, когато връщайки се в Ел Мохан от дома, момичетата ме посрещнаха с новината, че младежите са тук и най-накрая ще се запозная с тях. Тогава все още не знаех, че са там без знанието на Мария и се чудех, защо не идват на вечеря и не се показват от стаята си. Вечерта, преди да си легна, Юбица ме извика да се запозная с момчетата. Криеха се в тъмното на стълбите на една къща и едва ги различих в мрака, разменихме си по две думи и се прибрах. Юбица ми съобщи, че щели да спят навън в двора, а аз много се изнендах, че Мария им е позволила. После разбрах, че другата доброволка – италианката Марияна, е спала с тях навън, но това не им попречило да преспят с момчетата. Дори се похвалили на Серхио, че правили любов…

В понеделник тръгнахме с Мария по задачи, когато някой и позвъни – един любезен съсед се обаждаше да я информира, че видял в неделя сутрин две момичета да спят с две момчета в двора и. Та да да дъм! Марияна също знаеше, но каза на Мария, че е спяла и нищо не е видяла. Вечерта, когато се прибрахме се разрази истинската буря… За първи път виждах Мария толкова бясна, бълваше огън и жупел и нареждаше момичетата:

„Вие уличници такива, мозък имате ли в главите си!”.                   А те се чудеха къде да се дянат от срам и от ужас….

На следващия ден дойде майката на Юбица. Серхио и другите свидетели бяха обвинени, че не са казали нищо на Мария. Мария ги заплашваше, че ако има разследване, всички ще са отговорни. Майката на Юбица се възмущаваше от случилото се и обеща да говори и да обуздае дъщеря си. Вечерта обаче стана ясно, че Юбица казала на майка си, че всичко е лъжа и тя повярвала… В четвъртък пък дойде майката на Роксана на гарата в Маракайбо да си я вземе. Аз бях там с Мария  още преди да доведат Роксана, даде им брашно, захар, ориз, пари за път и заръча да я върнат през август, когато ще я изпрати в някое семейство в Маракайбо, което да се погрижи  за образованието и и ще я държи далеч от любовните драми. Така си мислехме, че ще приключи романтичната любовна история на двете момичета, но не! Междувременно Миниела се обади с новина от сеньора Ана, че Солипа взел един куфар и напуснал дома си. Всички изпаднаха в ужас, че ще се опита да избяга с Роксана и побързаха да я предадат на майка и. Все пак той успял да пристигне на гарата и да говори с майка и, преди да заминат. От там нататък, какво се случва, историята мълчи. Седмици по-късно Солипа се върна и твърдеше, че е бил с Роксана в дома и, други твърдяха, че лъже и не се е виждал с нея… Юбица пък избяга от къщата на Мария, върна се при майка си, тя я изпратила при баща и, който я върнал обратно в къщата на Мария. Юбица беше много нещастна, тъй като не искаше да бъде там. Накрая успя да се върне при баща си и нещата се успокоиха, докато един ден Юбица не се обади разплакана на Нейви, която остана сама в къщата на Мария: „ Фрихоло ще идва утре да ме купува и баща ми ще ме продаде! Аз не искам да се женя, още съм малка, искам да завърша образованието си…” – твърдеше тя, но действията и показваха друго. По това време Мария беше заминала за Европа и Миниела трябваше да се справи сама със ситуацията… „Много ми е мъчно за нея, тя ми е като дъщеря и сърцето ми се къса да гледам как си съсипва живота” – казваше Миниела. „Това не е любов, това е обсесия” – твърдеше Нейви, която беше най-разумна от трите, „Юбица сама не е наясно, какво иска…”.

Миниела се принуди да се свърже с „Отдела за закрила на детето” и да ги информира за случващото се, за да защити Юбица. Каза, че дори могат да я отнемат от родителите и, но смяташе, че дори и да се случи, ще е по-добре за нея, отколкото да се ожени. На другия ден ние с Хриси заминахме, тъй като работата ни в Бенпоста приключи. Миниела ни писа, че сватбата за сега се е разминала, но знае ли човек… латиноамериканските драми никога не приключват.

Benposta – nacion de muchachos

„Those who can, do. Those who can do more, volunteer.“
Author Unknown

Каузите, за които се бореше Мария Луиза, ни се виждаха полезни, смислени и ценни; освен това, Мария действително имашее нужда от нас, затова въпреки мизерията, безводието и тягостната обстановка във Венецуела, решихме, че ще останем толкова, колкото е нужно, за да подпомогнем дейността на Бенпоста.

DSC00816

Организацията беше основана от пастора Padre Jose Silva през 1956-та година в Испания с основната мисия да подпомага млади хора в затруднено положение от различни страни по света. В момента Бенпоста функционира на територията на Колумбия и Венецуела, където биват реализирани различни хуманитарни и образователни проекти.

Мария, въпреки шестдесет и четирите си години, успяваше да жонглира със значително количество дини – основна дейност, източник на финансиране, беше събирането на отпадъци за рециклиране, така че към професионалните си автобиографии добавихме безценния опит на автентични боклукчии и често преравяхме бунищата, разпрострели се на квадратни километри из Венецуела, в търсене на пластмаса, картон, бутилки и стари мебели. Освен това, Мария искаше да построи къща от отпадъчни материали, така че доброволчеството си в Бенпоста започнахме със селекция на автомобилни гуми и стъклени шишета за въпросната къща.

DSC00537

Друга нейна много благородна идея беше изграждането на система за разделно събиране на боклука, като за целта се беше примолила на гвардията да й подарят празните бидони, останали от заловената контрабанда на бензин, които тя щеше да претвори в контейнери с наша помощ. Гвардейците изпадаха в сериозно недоумение защо са й тия бидони и изобщо цялата концепция за събирането на отпадъци за тях беше твърде екстравагантна. Нерядко си имахме проблеми, докато ги транспортирахме и бивахме взимани за контрабандисти…

DSC00672

DSC00687

Нашата задача беше да изрисуваме бидоните с цветя, дървета и пойни птички и да ги надпишем и разпределим за различни видове отпадъци. Задача на пръв поглед лесна, но не и във Венецуела. Докато бяхме в къщата на Мария, нещата вървяха, благодарение на нейните свръхестествени сили; когато се преместихме обаче в другото подразделение на Бенпоста – пансионът в Los Frailes, сериозно забуксувахме:
А) Поради липса на боя
Б) Поради липса на бензин
В) Поради липса на четки
Г) Поради липса на препарат за миене на бидоните
Отне ни доста време и нерви да се сдобием с горепосочените материали и в крайна сметка да довършим работата си.

DSC00720

DSC00721

DSC00719

Художническата самодейност беше съществена част от работата ни в Бенпоста и първите дни, плахи и притеснени как така ще мацаме по стените, навлязохме в този приказен творчески свят. Индианецът от племето Гуахира Серхио ни просвещаваше в тайните на цветоусещането, блажната боя и начините за премахване на петна.

DSC00547

DSC00548
Още на втората седмица Мария прецени, че сме завършени артисти и ни изпрати заедно със Серхио да изрисуваме стените на кухнята за бедни деца – друг проект на Бенпоста, осъществяващ се на остров Сапара, на един час път с лодка от Ел Мохан. Бяхме доста въодушевени като чухме за острова и въображението ни рисуваше карибски плажове, кокосови палми, синьо море и мързеливи дни…Май никога не се бяхме заблуждавали повече!

DSC00558

 

Сапара се оказа буквално пустиня – от две години не беше валяло дъжд, на острова имаше само солена вода за хигиенни нужди, а транспортните средства се изчерпваха с много специалните магаре-таксита.

DSC00613

 

DSC00664

Тук видяхме и първото в живота ни КАФЯВО море – не се осмелихме да нагазим във водата, въпреки настоятелните молби на Серхио.

DSC00594

Все пак Сапара, който ние нарекохме Сахара, си имаше своята романтична страна – по средата на пустинята се извисяваше кула от петнадесети век – остатък от испанското колонизаторство, редом с електрическа централа, благодарение на която токът на острова беше безплатен. Социализъм!

DSC00581

DSC00644

DSC00641

– Абе, Ели, трябва да си отворим бар тук, сума ти пари ще изкараме! И токът е безплатен!
Два часа по-късно токът спря.
– Безплатен, безплатен, ама няма ток! – обобщи Ели.
– Няма, няма, ама е безплатен! – отвърнах аз и разговорът продължи в тон „Риба, ама цаца – цаца, ама риба!“

Всъщност доста се забавлявахме на острова – рисувахме, готвехме арепи и торти, чистехме пясък измежду зъбите си и пиехме много бира – вода за пиене, както казахме, нямаше.

DSC00573

DSC00625 DSC00595 DSC00601 DSC00610 DSC00622

Друга задача, която ни намисли Мария, беше серийно производство на козунаци, торти и пици, след като имахме неблагоразумието да изпечем за всички козунак послучай Великден.

DSC00697

Мария толкова го хареса, че реши това да й е новата разменна монета в схемата „услуга за услуга“, която си беше изградила с местните управленски и административни структури. Прекарахме много дни обрашнени и изпотени, разгадавайки мистериите на газовите печки и шегувайки се, че трябва да отворим сладкарница „Бенпоста“.

DSC01239 DSC00727 DSC00728 DSC01046 DSC01188 DSC01236

Към края на престоя ни не беше останал човек в близкото ни обкръжение, когото да не бяхме учили как се меси козунак.

Съществена част от престоя си във Венецуела прекарахме в пансиона за деца от бедни семейства в близост до малкото селце Los Frailes. Los Frailes се намираше в най-затънтената част на Зулия, китно разположено до бреговете на река Лимон, чиито води служеха на местното население за миене, пиене, къпане, поливане, готвене…

DSC00904 DSC03563

Добре, че след 7 месеца пътуване из тези земи, имунните системи и стомасите нибяха развили чрезмерни съпротивителни сили и наличието на мравки и кал в чиниите вече не ни правеше впечатление.

Основните препитания тук бяха ориз, пиле, сирене и арепи, а усилията ни да внесем разнообразие в дневното меню нямаха особено въздействие, понеже и децата, и възрастните упорито отказваха да ядат нещо по-различно. Вода не пиеха, за сметка на силно подсладените местни напитки чича и авена, приготвени съответно от оризово или овесено брашно, мляко на прах и твърде много захар.

DSC01244

Главна в кухнята беше доня Ана, която беше майка, баба, леля и т.н общо взето на половината Бенпоста. Доня Ана беше мила и сговорчива жена и нямахме нужда от много приказки, за да се разберем с нея. В наш любимец бързо се превърна синът й Ануел, чаровен хулиган, когото скоро прекръстихме на Ян Бибиян. Когато пристигнахме първата вечер, децата ни посрещнаха с песни и ние също решихме да им попеем… Впоследствие всички толкова много харесаха „Македонско девойче“, че ни молеха да им я пеем почти всяка вечер, а пък Ян Бибиян дори успя да научи първия куплет.

DSC00803

Много обичахме и внуците на доня Ана – Лъчко и Звездичка, чиито истински имена така и не научихме, защото май някак си никой не ги знаеше. На Лъчко например всички викаха negrito…

DSC00886

Първите дни решихме, че ще работим всяка сутрин в импровизираната детска градина, където жените от Los Frailes трябваше да водят децата си.

DSC00837 DSC00847

На теория добре, но на практика това рядко се случваше поради една или друга причина и основно поради типично венецуелското безхаберие. Когато все пак имахме занимания с тях, опитите ни да ги въвлечем в някакви творчески дейности, често завършваха с боя по стените и авена по пода. Малките бяха диви и неукротими – и като всички деца на тази възраст – със сериозен деструктивен потенциал.

DSC00787 DSC00788 DSC00777 DSC00778 DSC00785

Преценихме, че бихме били по-полезни, ако се занимаваме с по-големите деца -в Los Frailes живееха двадесетина младежи от племената Гуахира и Юпа на възраст между 10 и 18 години, с които лека-полека се запознахме и сближихме. Лидер им беше 14-годишният Ендри, когото всички наричаха alcalde – шефа – амбициозен младеж със сериозно изражение и силно желание да учи и да се развива.

DSC00826

Денят на младежите започваше с душ в 5 сутринта, почистване на общите пространства, след което по програма трябваше да имат училище. Учителите обаче твърде рядко идваха на работа, в следствие на което мнозина от децата не можеха да четат и пишат, а математическите им умения бяха просто покъртителни. Следобед, под ръководството на Ендри, провеждаха тренировки за цирка, който беше основна част от образователната програма на Бенпоста.

DSC00753 DSC00750

Освен цирковите упражнения, младежите трябваше да се учат да плетат, да шият, да готвят и прочие полезни занятия.

Ние решихме, че ще организираме различни уъркшопи, за да ги научим да правят бижута, гривни, моливници…

DSC00811

DSC00808

DSC00936 DSC00942 DSC00940

Бяхме и достатъчно лекомислени да си повярваме, че можем да им преподаваме английски –след като обаче установихме, че дори Джоуи от „Приятели“ би научил по-лесно френски, отколкото те английски, а писането дори на испански изисква свръхчовешки усилия от тяхна страна, решихме да приложим друг подход и след безчислени повторения, песни и игри, в крайна сметка успяхме да ги научим на някои елементарни фрази.

DSC00821 DSC00823

Винаги им беше много интересно какво правим и с какво се занимаваме, така че всяка вечер доброволческата ни къща беше препълнена с деца, които учехме на традиционни български танци, песни и игри.

DSC00800 DSC00853

Друг проект, който измслихме с Ели, беше рисунката “Otro mundo es posible”, с която много се гордеехме накрая, понеже си я сътворихме съвсем сами от началото до края – нищо, че ни отне цели три седмици.

DSC00899 DSC00946

Не ни беше лесно да си тръгнем от Бенпоста – оставяхме зад себе си много запознанства, преживявания и безценни уроци, но вярвахме, че ще се върнем във Венецуела, за да продължим съвместната си работа с невероятната Мария Луиза.

Произведено в…социализъм

„Like the phoenix, socialism is reborn from every pile of ashes left day in, day out, by burnt-out human dreams and charred hopes.”
Zygmunt Bauman

„Socialism is the ideal state, but it can never be achieved while man is so selfish.“
Annie Besant

Вярвахме, че като чеда на Народна Република България, имаме що-годе натрупан кармичен опит и представа какво представлява животът в социализъм и няма да имаме проблеми със специфичната му венецуелска интерпретация. Е, бяхме се излъгали.

Малкото, което знаехме за Венецуела се изчерпваше с теленовелите, прославената Касандра, водопада Анхел, кралиците на красотата и колоритността на Уго Чавес.  Орисниците ни обаче бяха решили да се запознаем доста по-отблизо с тази забележителна страна.

DSC03571

Още в първия си ден на венецуелска земя се натъкнахме на своеобразни затруднения и предизвикателства, първото от което беше одисеята наречена „Пазар във Венецуела“. Пазарът във Венецуела форсира целия ти креативен потенциал, търпение, гъвкаво мислене, способности за справяне с непредвидени ситуации и мускулно-лакътни сили. Основен лайтмотив на това приключение беше фразата “No hay!”(„Няма!“),  която ни научи на смирение, сдържаност, толерантност и философско самообладание. Няма да забравим никога един от знаменателните ни първи дни в Маракайбо, втория по големина град във Венецуела с двумилионно население и средни годишни температури от 35 градуса по Целзий, когато бяхме достатъчно наивни да тръгнем на поход без предварителни запаси от питейна вода и обиколихме впоследствие половината град в търсене на такава. Не намерихме вода, за сметка на това Кока-Кола присъстваше алогично и абсурдно във венецуелския лайфстайл, дотам, че хората не пиеха вода ИЗОБЩО – пиеха Кока-Кола, независимо от антиимпериалистическата и анти-кока -кола политика на покойния Уго Чавес.

Друга особеност на пазара беше фактът, че при всяка покупка в супермаркет трябваше да предоставиш на касата документ за самоличност и оттам нататък вече имаш досие за всяка близалка, запалка и трохичка, които си се осмелил да закупиш – добре дошли в света на Оруел.

DSC00550

Изборът на продукти традиционно беше твърде интересен – примерно можеше да видиш рафтове, пълни с кетчуп, каперси, соев сос, горчица и риба тон, но основни продукти като мляко, олио, брашно и тоалетна хартия бяха почти неоткриваеми. За тези изделия имаше строго определена квота и беше забранено да купиш повече от определеното количество (ако, разбира се, си имал нечувания късмет да откриеш въпросното нещо). Случваше се случайни хора в магазина да ни молят да им напазарим маргарин, понеже вече си  бяха изчерпали определения лимит.

DSC03906

Оказа се, че преди десетина години Чавес имал иначе доста хуманната идея да се пребори с бедността, осигурявайки базисна прехрана за всеки един венецуелец, като субсидира цената на именно тези храни и учреди така наречените Mercal-и, в които те да се предлагат на много ниски цени.

DSC01023

 

За съжаление, без да има предвид тъмната, алчна и корумпирана страна на човешката природа, вследствие на която значителни количества от въпросните продукти биваха изнасяни контрабандно за Колумбия и препродавани на много по-висока цена.  Действително, още с прекосяването на Колумбийската граница, виждаш местните tiendi препълнени с всичко, което липсва във Венецуела и те обзема една безпределна печал…

Мария Луиза работеше с държавните митници, които, срещу няколко омесени от нас козунаци и лъчезарни усмивки, й подаряваха безвъзмездно част от заловената контрабандна храна, за да може тази изключителна жена да я раздава от своя страна на бедните хора в района…

Цените на различните стоки бяха неустойчиви и независимо, че икономиката беше планова, стойността на дадено нещо се определяше по чист пазарно-капиталистически принцип и настроението/симпатиите на продавача. Спомням си разговора, който водихме с бащата на Серхио веднъж, докато им бяхме на гости и се опитвахме да произведем поредната торта.

– Колко струва захарта?
– 20-30…Понякога 40…50…Понякога 15 или 10…
– ???

Допълнителна капка в морето от недоразумения беше обстоятелството, че никога не знаехме истинската стойност на нещата – официалният курс на долара беше 6 боливара, неофициалният – 60,  и така например цената на бирата по официален курс беше 2 долара, по неофициален – 20 цента и никога не беше ясно докрай дали е много евтино или прекомерно скъпо…

Дрехите във Венецуела бяха изключително скъпи, дори по стандартите на черния пазар, затова решихме, че ще си ходим оксъани и боядисани; не можеха обаче да не ни направят впечатление размерите на местните манекени:

DSC03639

Друг отличителен венецуелски феномен беше така наречената cola или ОПАШКА. Опашки имаше за ВСИЧКО –  опашки в магазините,опашки в болниците, опашка при зъболекаря, опашки в аптеките, опашка, за да си хванеш такси, опашка за автобуса, опашка за бензин…

Бензинът!

„… A ella le gusta la gasolina
(Da me mas gasolina!)
Como le encanta la gasolina
(Da me mas gasolina!)…“

DSC01161

Бензинът беше алфата и омегата, началото и края, благословия и проклятие, живот и гибел за Венецуела. Въпреки огромния износ на бензин, страната тънеше в мизерия, а контрабандата процъфтяваше и беше основно, рисковано и обагрено в кръв и пожари, препитание за хората в пограничните райони. Цената за пълен резервоар беше от порядъка на 3-4 боливара, което обясняваше множеството предисторически превозни средства по прашните венецуелски пътища.

DSC01061

Бензинът беше като че ли единственият продукт, наличен безусловно във Венецуела – всичко останало, започвайки от тестове за бременност и стигайки до джапанки беше обект на непрестанен дефицит.

Решени да се възползваме от безплатното здравеопазване във Венецуела, решихме да си направим профилактични медицински изследвания, което ни отне цифром и словом три(3!) седмици поради липсата на реактиви и неизменното „Елате утре!“ Изобщо – здравеопазването беше безплатно само на теория – на практика, ако не разполагаш със средства или връзки, няма голяма вероятност да се възползваш от качествени медицински услуги.

Заслужава си да се отбележи и стоматологичната ситуация – по братска социалистическа линия във Венецуела пребиваваха много кубинци, които ремонтираха безплатно зъбите и ченетата на населението. Кубинците си вършеха работата с изключителен професионализъм и всичко би било прекрасно, розово и утопично, ако не бяха нескончаемите опашки и закономерната липса на материали.

Образователната система във Венецуела също се отличаваше с характерни особености. Веднага ни направи впечатление, че по-голямата част от децата, с които работехме, независимо, че бяха на по 15-16 години, сричаха и не успяваха да се справят с елементарни математически операции. Дълго недоумявахме как е възможно да са стигнали до седми-осми клас без основни познания и защо учителите редовно и безнаказано пропускаха да дойдат на работа. Оказа се, че е била проведена образователна реформа, благодарение на която беше забранено да оставят учениците да повтарят, а пък в университетите беше забранено да късат студентите на изпити – така системата бълваше стотици хиляди „образовани“ на хартия хора, но на практика полу-грамотни…За сметка на това, на училищата се отпускаха всякакви видове помощи, включително безплатни образователни лаптопи…социализъм!

DSC01281

DSC03635

Необичайната политическо-икономическа обстанова беше причина за засилено полицейско присъствие и непрестанни проверки и беше особено забавно, докато бяхме с Мария Луиза да я слушаме как се тросва ядосано на полицаите: „Ще ви дам аз една контрабанда! На, гледай! Абе кой ти е шефа на тебе? Аз го познавам….че и неговия шеф познавам, я да изчезваш от пътя ни!“

По-късно си дадохме сметка, че сме имали огромен късмет с ангел-закрилник като Мария; насилието и полицейският произвол бяха обичайна част от живота във Венецуела и почти не срещнахме човек, който да нямаше близки или приятели, загинали в тази неформална гражданска война… За повечето хора това беше неразделна част от ежедневието.

Мария познаваше покойния Чавес и често ни разказваше прелюбопитни истории за пререканията си с него.

– Ама много глупав човек беше! Съсипа прекрасната ни страна!
– Как така, бе, Мария? – Така де, виждали сме как се съсипва държава чрез преход към демокрация и там нещата ни бяха ясни; да съсипеш държава чрез преход към социализъм обаче…- мистерия!

– Ами така…взе земята от онези, които знаеха как да я обработват и я раздаде на бедните…социална справедливост един вид. Само че,  те не знаят какво да правят с тази земя! Трябваше да им даде работа, не собственост! Сега нищо не се произвежда, всичко е внос…индианците изядоха кравите, толкоз! Не ме разбирайте погрешно – аз съм социалситка и цял живот съм била…но това тук не е социализъм…es una mierda!

Да, животът във Венецуела беше живото доказателство за това, че няма как да наложиш утопично-идеалистичен модел на обществото, преди хората сами да са извървели духовният, емоционален и интелектуален път, заложен в основата на този модел и да са го интегрирали в собствената си ценностна система. В противен случай резултатите, както видяхме, могат да бъдат трагични.

Друга увлекателна авантюра беше процесът по намиране и закупуване на кехлибарената магическа отвара, наречена бира. Оказа се, че във Венецуела бирата (когато я имаше) се продава единствено в тайнствени кантини, заключени с тежки порти и решетки и отворени единствено през уикендите, в които женски крак по презумция не пристъпваше.

DSC00906

 

Понеже винаги бяхме единствените Евини щерки в тези мъжки владения, редовно ни затрупваха с почерпки и неустоими предложения, от които едва успявахме да се оттървем. Интересен факт беше, че в провинция Зулия за три месеца така и не открихме бирата с едноименната марка – успяхме да я пробваме едва в Мерида, малко преди да напуснем страната.

DSC01173

Макар че ни липсваше разнообразие от хранителни продукти, тези, които бяха налични, бяха носталгично вкусни, като специално внимание заслужава местното сирене – най-вкусното сирене, което опитахме в Латинска Америка.

DSC01231

 

Консумирахме го с домати, ориз, картофи, макарони и задължителните всяка сутрин арепи. В любими ни се превърнаха и местните pastelitos, нещо като пирожки с всевъзможни пълнежи и сосове. Виж, другото местно произведение – cachapas, един вид царевични палачинки така и не можахме да проядем.

DSC01270

 

DSC01110

Когато имахме късмет, намирахме улични търговци, майсторящи хамбургери, които с плънката си от пилешко, свинско и телешко месо, яйце, моцарела, шунка, бекон, салата, пържени картофи и поне осемнайсет вида салса, можеха да заситят цяло пигмейско племе.

DSC03765

Като цяло латиноамериканската концепция за време и точност е доста еластична, но Венецуела беше единствената страна, в която за три месеца така и не научихме колко е часът. Проблемът идваше от предполагаемата, но неустановена със сигурност половинчасова разлика с Колумбия и невъзможността да открием два часовника, които да показват идентично време. Местните си имаха собствена хронологична стратегия, която се заключаваше в понятията ahorita (сегичка), ahora (сега)  и ahora mas tarde (сега, по-късно). Отне ни доста главоблъскане и възмутено потропване с крака, докато разгадаем тази проблема. В превод – ahorita означаваше, че съответното събитие ще се случи евентуално в близкия час, ahora разтегляше рамката до два-три часа, а ahora mas tarde можеше да означава…твърде много неща.

Друг типично венецуелски феномен бяха честите и необясними спирания на тока. Венецуелците приемаха ситуацията със смирен сарказъм – Матилде често си припяваше „Se fue la luuuuuz por todo el baaarioooo“, а пък Габриел, друг наш познат от Couchsurfing, заявяваше – „Да бъдем оптимисти – токът спря, но пък водата дойде!“ Течаща вода, каква изненада, във Венецуела също НЯМАШЕ, което многократно снижи претенциите ни в хигиенично отношение.

DSC03572

Навсякъде в Латинска Америка музиката беше наказание за слуховия апарат и вече се бяхме примирили, но Венецуела все пак успя да ни изненада. Регетонът беше издигнат в култ и звучеше на максимални децибели по всяко време и навсякъде дотам, че накрая развиваш един вид Стокхолмски синдром и почваш сам да си тананикаш слушаните в безмълвно страдание мелодии…

Въпреки тежката икономическо-политическа обстановка, беше наистина впечатляващо как хората успяваха да запазят позитивната си нагласа, чувството си за хумор, жизнерадостната нагласа и творчески потенциал:

DSC03784

DSC03837

DSC03853

Това е то – произведено в социализъм!

V for Venezuela

“Un pueblo ignorante es un instrumento ciego de su propia destrucción”
Simon Bolivar

– Тъжно е сега във Венецуела…Не ходете там. – обясняваше ни венецуелският ни съсед от Бокас.
– Не може да идете във Венецуела, границите са затворени заради гражданската война, която се води…Не ходете там! – уверяваше ни една девойка от Германия, с която се бяхме запознали случайно.
– Oтвлякоха ме във Венецуела…и поискаха откуп от един милион долара, копелетата…Не ходете там! – разказваше ни чичото, който ни качи на стоп за Санта Марта в Колумбия.
– Венецуела ли?? Най-ужасното място на света, тази държава трябва да бъде изличена от лицето на земята, там убиват, отвличат и малтретират, а човешкият живот не значи НИЩО! НЕ ХОДЕТЕ ТАМ!! – убеждаваше ни нашият Couchsurfing домакин от Панама Сити, Борис.

Борис и другите обаче не подозираха, че сме закърмени с корав и непоколебим български инат; имайки предвид също така отявлените ни садо-мазохистични характерови конструкти и природно твърдоглавие, думите им ни бяха достатъчни, за да решим, че със сигурност ще отидем ТАМ. Ако знаехме какво ни очаква…е, със сигурност щяхме да отидем пак.

Още в Панама се бях свързала с местна организация – Бенпоста, подкрепяща образованието на деца от рискови социални групи и вярвахме, че има какво да дадем от себе си и какво да научим. Ако се интересувате от доброволчество във Венецуела можe да откриете повече информация на техния уеб-сайт: http://benposta-venezuela.org/voluntarios/volunteer/

Бях си разменила няколко имейла с ръководителката Мария Луиза, но последните ми писма бяха останали без отговор, ето защо, притеснени, решихме да се свържем с нея по телефона, надявайки се, че все още има телефони във Венецуела…така че й изпратихме спешен есемес с приблизително съдържание «Пристигаме утре, има ли още признаци на живот във Венецуела??»

За наша изненада обаче, Мария ни отговори светкавично и съвършено жизнерадостно: «Чакаме ви, тук цари мир, стаята ви е готова!»…последваха дузина есемеси с подробни инструкции как да стигнем до къщата й в Ел Мохан, малко градче на един час от колумбийската граница.

«Не си обменяйте доларите и песосите!» – предупреди ни Мария, макар че нямахме нужда от такова предупреждение. Вече бяхме добре осведомени за черния пазар и фактът, че официалият курс на долара е поне десет пъти по-нисък, така че срещу няколко долара препълваш портмонето си с боливари.

DSC01171

Прекарахме един фуриен последен ден в Колумбия в пресмятане колко пари ще са ни нужни за следващите три месеца и в купуване на четки, лъжици, тетрадки, цветни моливи и други училищни материали, за които Мария ни беше помолила.

С прилично натъпкани раници, рано на следващата сутрин поехме към Ел Мохан – бяхме се запознали по пътя на щастливата случайост със шофьор на микробус, който обеща да дойде да ни вземе от Таганка и да ни закара до граничното градче Майкал.

Бяхме предупредени. Въпреки това нямаше как да не смаем от потресаващата разлика, която настъпи в панорамата, в момента, в който преминахме от другата страна. Хаосът, прахът, безредието и нищетата ни зашлевиха и зашеметиха.

DSC00913
Полета, изгорени от слънцето и осеяни с всевъзможни боклуци, животински кости и лешояди. Шосета с разлагащи се трупове на прегазени кучета, кози, змии и магарета. Окъсани хора, продаващи кондрабанден бензин в туби, произведени вероятно, когато Симон Боливар е държал първите си пламенни речи. Рушащи се сгради, затворени магазини, празни витрини – останки от един свят, който някога е съществувал, но вече го няма. И портрети на Чавес, усмихващи ти се от всеки ъгъл със сюрреалистична гротескност.

DSC01091

Сякаш бяхме героите на Кормак Маккарти в „Пътят”, пренасящи огъня на живота в една постапокалиптична реалност.

Тогава още не знаехме, че сме пристигнали в Зулия – най-бедната и бедстваща венецуелска провинция. По-късно, когато разказвахме на хората откъде идваме, често ги виждахме да кимат съчувствено с глава или да цъкат от ужас.

След съдбоносните печати в паспортите, бързайки да стигнем в Ел Мохан, започнахме да издирваме обещаният от Мария Луиза автобус, струващ стотинки…е, нямаше такъв. За сметка на безкрайни опашки от най-живописните таксита – Carritos, както ги наричаха тук и които със сигурност бяха една от най-големите забележителности на Венецуела.

DSC01066

Първо, защото, въпреки че вероятно бяха набори на самия Чавес, все още се движеха, противно на всички известни закони на автомеханиката и на здравия разум. Второ, защото, независимо, че на много от тях липсваха съществени части като врати, прозорци, фарове или пък спирачки, задължително бяха оборудвани с последен модел озвучителна система, която може и да беше причината прозорците да нямат вече стъкла. Трето, защото в едно такси спокойно се вместваха поне осем души с всичките им торби, бохчи, зарзавати, пилета и китари. Четвърто, защото въпросните таксита бяха претърпели толкова много кръпки, изчуквания и модификации, че окончателният им изглед не се вписваше в никакъв каталог от модели или цветови палитри.

DSC01109

Спазарихме с един от шофьорите на въпросните каритос и след едно душно, оглушително и въртележно пътуване пристигнахме в Ел Мохан сънени и дезориентирани.

DSC00538

Според указанията на Мария Луиза трябваше да си вземем друг каритос до къщата й на име Posada Sueca, но местните любезно ни уведомиха, че по това време на деня такива вече не са налични. Не ни оставаше друг избор, освен да се натоварим на другата възможна опция – мотор-такси. Естественото следствие от извънгабаритното ни пътуване /един мотор, един венецуелец – водач, две неособено фини българки, две раници, преливащи от четки, лъжици, бонбони – 20-плюс килограма всяка/, беше, че Ели си изгори крака на ауспуха, което наложи доста екстремно търсене на медицинска помощ и облекчението от факта, че все пак при социализма тя е безплатна.

Мария се оказа дребна, но доста енергична и оправна жена – след като ни разпрати по лекари и по стаи, един от първите й въпроси към нас беше: „Какво можете да правите добре?” Въпросът беше зададен съвсем добронамерено, но го почувствах като шамар – така де, много неща правя и съм правила, но чак пък добре…

DSC00673
– Ммм…мога да готвя – промърморих, без изобщо да предполагам в какво се забърквам. Месец по-късно произвеждахме по десет-педнадесет козунаци, торти и кексове на ден, но за това в друга тема.
– А знаеш ли да рисуваш? – попита отново тя.
– Ммм…ами горе-долу, знам ли…- отвърнах със съвсем съсипано самочувствие.
– Ще се научиш! – обяви бодро и бепрекословно Мария – Ето ти го учителят!
„Учителят” беше двадесетгодишният самоук художник от индиански произход Серхио, с когото по-късно се сработихме невероятно добре в артистичен и бирен план.

DSC00534
В къщата на Мария живееха още три девойки – Нейви, Юбица и Роксана, също индианки, само че от племето Юпа, за разлика от Серхио, който беше Гуахиро.

DSC00697

Въпросните две племена бяха основният и доста бурен контингент, с който работеше Бенпоста. Мария ни обясни, че е прибрала Роксана у дома си, защото се беше влюбила и имаше опасност да забегне нанякъде със забранената си любов, зарязвайки училище и образование, типично по латиноамерикански. Юбица, макар едва дванадесетгодишна, също чезнеше по някакъв младеж, което по-късно ни потопи до уши в една много цветиста и класическа сапунена драма – на нея обаче ще отредим отделна история по-нататък. При Мария живееха също така Миниела, играеща ролята на неин наместник и парализираната й майка, за която се грижеха на смени две болногледачки – Матилде и Марисол. Неизменно предаващият теленовели телевизор беше последният член на това задружно семейство, към което по-късно се присъединиха доброволката от Италия Мариана и водещата оживени диалози със себе си готвачка Кармен.
След това незабравимо пристигане във Венецуела, имахме нужда от сериозен отдих в царството на Морфей, така че се изкъпахме по вече добре усвоената „система канче”, не предполагайки, че течаща вода няма да видим в следващите три месеца и потънахме в безцветен сън, зареждащ ни с нова енергия за предизвикателствата, които ни предстояха след това.