Мерида и Сиера Невада

Въпреки разрухата, хаоса и страха, витаещ из малките улички, напуснахме Чичирибичи с чувство на тъга и меланхолия – сбогувахме се с тюркоазеното Карибско море, с многофункционалните кокосови палми, с белите слънчеви плажове и непредсказуемите пътешествия с лодки. Отправяхме се към съвършено различен географско-културен пояс – китната Сиера Невада, живописните Кордилери и спиращите дъха Анди.

По първоначален план-проект трябваше да пътуваме с рейс за градчето Валенсия, откъдето да се прекачим за своеобразната високопланинска столица на Венецуела – Мерида. След кално-подгизналата Мерида в Мексико и лежерно-прасешката Мерида в Никарагуа, изгаряхме от любопитство какво ще ни предложи венецуелската им адашка, убедени, че със сигурност отново ни чакат непредвидими и незабравими преживявания. Пристигайки на неуютната и мръсна валенсианска автогара, установихме, че следващият автобус за Мерида е чак след осем часа. Тъй като тура из града с необятните ни раници на гръб, с които вече открай време ни свързваше дълбока садомазохистична любов-омраза, ни се стори твърде непривлекателна алтернатива, решихме да променим маршрута си в посока Баринса. От този мистериозен град щяхме да се прекачим на нощен рейс за Мерида, където щяхме в щастливо мижене да изпием сутрешното си кафе…

Струва ли си да обяснявам, че пак си бяхме направили сметката без кръчмаря, т.е латиноамериканската време-концепция?

Малкото ни автобусно приключение ни завари на поредната непозната автогара в чужд град и перспективата да прекараме нощта в очакване на първия сутрешен автобус за Мерида в доста мрачна и престъпна околност…Спаси ни една близка странноприемница, където срещу 200 боливара на човек можеше да разполагаме с разкоша на легло, течаща вода, телевизор и гигантска хлебарка в банята. Да ни качи на стоп въоръжен мафиот /вж. стоп Картахена – Санта Марта/ беше детска игра в сравнение с обезхлебаряването на банята, което ни отне доста стратегическо планиране, прецизен подбор на нужните ни инструменти и голяма доза храброст. В крайна сметка банята беше на наше разположение, а пък цяла Баринса – на разположение на хлебарката, която изпратихме по-живо – по-здраво да си търси нов дом.

Имахме късмет, че срещу странноприемницата правеха гигантски хамбургери по схемата „от всичко по много”, та колкото и да бяхме прегладнели, един ни стигна, за да се заситим и двете с Ели.

Рано на следващия ден, поехме бодри и свежи към планината…и всичко щеше да е по мед и масло, ако все пак бяхме запомнили, че отиваме към ПЛАНИНАТА и не бяхме тръгнали на път с карибските си къси потничета и панталонки. Спирайки край някакво крайпътно заведение, където хората, увити в ушанки и шалове, сърбаха парещи супи, помолихме шофьора да ни отвори багажника, белки не загинем от бяла смърт, но не би…Той ни отряза поради някакви негови си прагматични причини, така че решихме примирени да се топлим с кафе и визуализации на слънце и палми.

Пристигнахме полуживи в Мерида и побързахме да се обадим на уж потенциалния ни хост от Couchsurfing Ерик, с когото обаче се оказа, че не сме се доразбрали съвсем – онлайн-комуникацията на език, който си проговорил по неволя в последните месеци, трябваше все някога да доведе до такъв резултат. Човекът просто предлагаше да ни разведе из града, което обаче беше последното, от което имахме нужда в момента.

Набързо се обадихме на другия ни човек – Хуан, който се оказа много мил и отзивчив; инструктира ни как да стигнем до т.нар vuelta, откъдето дойде да ни вземе и закара до невероятната си къща в планината. Хуан беше адвокат, а жена му Тахири – психолог; двамата нямаха деца, за сметка на няколко непослушни кучета и многобройното количество каучсърфъри, които подслоняваха. Хобито на Хуан беше да колекционира различни паранормални истории, което, както вече знаехме, в пренаселената с призраци и извънземни Венецуела, не беше твърде трудоемко занимание. Обясниха ни съвсем сериозно, че когато са се преместили да живеят в къщата си, дълго време са чували как бившата й собственичка, от години мъртва, шета насам-натам…

И как да не й се прииска да остане в нашия материален свят – гледката от балкона на Хуан и Тахири си заслужаваше напълно, а околността беше несъмнено най-красивата част на Венецуела, която виждахме досега.

DSC03976 DSC03980

Хуан и Тахири бяха много учудени, че им бяхме занесли бутилка кока-кола – казаха, че гостите им обикновено не пият такива неща, което ни наведе на мисълта, че явно, освен нас, само най-отявлените и закоравели хипари идват във Венецуела…Освен ли?! По-скоро заедно с нас, тъй като неусетно и красиво се бяхме влели в редиците на пътешествениците, на които само допреди година се бяхме възхищавали от сърце и душа…

Историята на нашите съквартиранти-скитници – две девойки от Франция и едно момче от Португалия, беше действително вдъхновяваща и ни убеди, че все още сме няколко нива под истинското битничество. Всички те бяха пристигнали на континента с лодка на стоп, нямаха никакви спестявания и доходи и се препитаваха като свиреха по улиците…С тях прекарахме уютни последни дни, споделяйки приключенията си, готвейки различни вегетариански ястия и трупайки скъпоценен опит относно стопирането на лодки.

DSC03978

Заедно отидохме на един фестивал в планината, където те бяха решили да свирят, а ние – да се запознаем с местните специалитети – малиново вино, бисквитен ликьор, ягоди със сметана и дъхоспиращи пейзажи.

DSC03984 DSC03999 DSC03994

В един блажен момент, докато си предавахме поредната бутилка с вино, осъзнахме, че нашите нови познати свирят не друго, а „Йовано, Йованке”…португалско-френско трио, свирещо българо-македонска песен във Венецуелските планини 🙂

DSC04006

В един от следващите дни пък, Ерик ни заведе до едни открити термални извори в планината и съжалихме, че не разполагахме с повече време да опознаем останалите забележителности наоколо. Много искахме да изкачим и връх Боливар, но поради липсата на екипировка и потенциалния петдневен преход, решихме да оставим това приключение за следващото ни посещение на континента.

DSC04027 DSC04029 DSC04031 DSC04034

Възнаградени с тези позитивни преживявания, се сбогувахме с родината на Чавес и Симон Боливар, с малко тъга и много надежда, че един ден ще завърнем и политико-икономическата ситуация в страната ще е по-оптимистична. Поемахме към Колумбия, Медеджин и препълнените (и скъпи) супермаркети.

Чичирибичи – изгубеният рай на Венецуела

Още в Пуерто Абахо в Панама бяхме срещнали колоритна групичка аржентинци, пътуващи с цял керван микробуси и каравани по оста Огнена земя – Аляска, които горещо ни препоръчаха да идем в Чичирибичи, Венецуела.

– Къде, къде?? – попитахме, мислейки, че нещо не сме дочули добре. Името звучеше по-скоро като индианско заклинание против уроки, нежели име на дивна и пленителна дестинация.
– Чичирибичи – потвърдиха те – идете и ще останете очаровани.

Тъй като до момента това, което бяхме видели от Венецуела, беше всичко друго, но не и очарователно, решихме, че просто няма как да пропуснем това тъй прославено място.

Благодарение на новите ни сърдечни запознанства в Коро и любимата ни система “имам приятел, който има приятел, който ще ви свърши работа”, успяхме да си осигурим безплатни нощувки в безразсъдно скъпото, дори по стандартите на черния пазар, градче.

Още щом разбра, че ще ходим към Чичирибичи, нашият познайник Мапле ни предупреди, че много трудно ще си намерим нещо на сносни цени – но щял да се обади на свой приятел, който можело да ни уреди нещо.

– Няма проблем, да идват! – отговорил той. – Няма нужда да ми плащат нищо, само да готвят и да ми купят марихуана!

Имахме сделка значи, така че с трепкащи сърца и усмивки на лица поехме отново на път.

Щом стъпихме на чичирибическа почва, трябваше да се обадим на нашия предполагаем домакин, за да разберем къде точно да отидем – младежът се казваше Александър, но по обективни причини всички го наричаха Pitufo, т.е Смърфа.

DSC03939

Оказа се обаче, че точно днес Смърфът не си беше вкъщи, защото имал да върши някакви семейни неща в близкия град Валенсия. “Ама няма проблем, сега ще се обадя на един приятел да дойде да ви вземе и да ви заведе вкъщи”

Както вече казахме “сега” за венецуелците беше доста широко понятие, така че прекарахме два бездомни часа, седнали на тротоара в централната част на града, пиейки бира след бира.

Междувременно Pitufo ни засипваше с есемеси с разнообразни инструкции, за разшифрирането на които трябваше да впрегнем всичките си познания по испански и внушителен процент от мозъчния си капацитет…

„Espereme bbe. Yo ago todop esop agarren. Comida qe manana. Asemos algo si y de fumar yo muebo esa espera qe yege agrra comida ai pollo y carne y me guardan qe yebo anbre y espor qer no mas tengo los del pasaje y depaso yo no se si me qede por qe avese no hay bus pAra aya…“

В крайна сметка всичко завърши с хепиенд – приятелят на нашия човек – Чиче, най-накрая се появи и ни извози с такси до потенциалния ни нов дом, където ни очакваше прегладняла черната котка на Смърфа, София. Той ни беше заръчал да я нахраним, затова, след като си сготвихме, й сипахме малко ориз; тя обаче демонстративно му обърна гръб, отдавайки предпочитанията си на обелки от зеле и фъстъчено масло.

Решихме да се поразходим и да проверим наистина ли плажовете в околността са толкова възхитителни, колкото ни ги описваха.

DSC03900

 

Очакванията ни да видим една по-различна Венецуела обаче, бяха безжалостно попарени. Затворени, рушащи се хотели, изоставени къщи, празни магазини и най-тъжния плаж, който бяхме виждали през живота си. Сякаш наистина краят на света беше дошъл тук – километрите прекрасен някога плаж бяха заринати с боклуци, скелети от чадъри, остатъци от шезлонзи и бараки, в които едно време се е продавало бира и пържена риба…Когато започна да се мръква, хората, с които се разминавахме по улиците, масово ни предупреждаваха – „Не се разхождайте сами по тъмно, опасно е…“

Малко беше да се каже, че бяхме разочаровани. Остана ни плахата надеждица, че близките острови ще са евентуално малко по-приветливи.

Късно привечер най-накрая се запознахме лице в лице с нашия хазяин – оказа се дребен, усмихнат младеж, който остана впечатлен от готварските ни умения, колкото и ограничен да беше изборът на хранителни продукти в малкото градче. Имахме обаче късмета да намерим маргарин, което просто трябваше да запечатаме на снимка:

DSC03906

На следния ден му дойдоха и други гости, с които си организирахме скромно парти във Венецуелски стил – бира, хотдог и високодецибелна музика.

На сутринта се заехме с проучване как точно да стигнем до островите – всички лодкари обаче искаха такива междупланетни суми, че на бърза ръка ни отказаха от островитянски приключения. Бяхме много възмутени от тази безскрупулност, предвид на практика почти безплатния бензин.

DSC03956

В крайна сметка посетихме два пъти най-близкия кайо Сал, наслаждавайки се за последен път на Карибско море…

DSC03908 DSC03941

DSC03960 DSC03962

DSC03944

Втория ден се случи така, че лодкарят който ни закара, „забрави“ да дойде да ни прибере и вече обмисляхме дали да не пуснем поредното писмо в бутилка или да преплуваме няколкото километра до сушата, когато двама мили чичовци ни предложиха да ни откарат обратно.

След всички тези угнетителни преживявания, нямахме желание да се застояваме повече в Чичирибичи и побързахме да се отправим към следващата точка по нашия маршрут – Мерида.

Срещи с духове, призраци, вещици…

„Еl surrealismo corre por las calles“
Gabriel Garcia Marquez

Едва ли Маркес би бил в състояние да напише своите шедьоври, ако не се беше родил в Латинска Америка, където магическият реализъм е тъй неразривно преплетен с всекидневния живот. Случките с призраци, духове, феи, извънземни и магии тук не бяха просто занимателни истории за деца, а съвсем реални събития от ежедневието.

Още през първите ни дни, след пристигането ни във Венецуела, Мария ни разказа, че къщата й е построена върху древно индианско гробище и е обитавана от призраци.  Това е била причината да я е купи много евтино навремето – местните са се страхували и никой-друг не е пожелал да си има вземане-даване с отвъдните светове.

– Ама ти виждала ли си тук духове, Мария? – питала я веднъж Ели.

– Е как да не съм! Всяка сутрин в четири часа почват да ми тропат на вратата – а аз им викам – махайте се, трябва да спя, че много работа ме чака! Утре ще си говорим!

– …

– Какво, не ми ли вярваш? Ела да спиш при мен и ще видиш!

Ели така и не се възползва от изкушителното предложение и после съжалявахме, че  така и не можахме да си изпием сутрешното кафе на сладки приказки с призраци. Така или иначе, те не страдаха от липса на компания – подобно на маркесовата Урсула, Мария редовно разговаряше с починалия си съпруг, както и с всички останали паранормални явления наоколо.

– Е, не те ли е страх, Мария?

– От какво да ме е страх? Живите, те са много по-опасни!

Децата също потвърдиха, че къщата е обитавана от духове –  били облечени в бели дрехи и не трябвало да ги гледаш в очите…

Дали наистина призраци бродеха из къщата или просто ни взимаха на подбив така и не разбрахме – за сметка на това обаче, и двете с Ели бяхме убедени, че новата готвачка в къщата – Кармен, е чистокръвна вещица.

DSC03589

Със зеленикавия си натрапчив поглед, тя напомняше много на циганките-гледачки по нашенските панаири навремето и целодневно си приказваше сама със себе си, нареждайки нещо под нос. Кармен често избухваше в истеричен безпричинен смях, докато ние недоумявахме какво ли толкова смешно е видяла с евентуалното си астрално зрение. След като Ели отказа да й направи специален козунак и следващата партида не бухна, бяхме категорични, че Кармен ги е урочасала…

Все пак, макар че имахме доста близки срещи с черната магия, се запознахме и с магьосници, работещи за другата страна. Когато Ели си изгори крака, Мария ни изпрати да рисуваме на пустинния безводен остров Сапара (наричан от нас Сахара) и местните ни изпратиха при самоука лечителка, която всички наричаха почтително La doctora. Лечителката имаше общо 17 братя и сестри, населили почти целия остров и беше невероятно мила и лъчезарна жена. Сапарянци казваха за нея, че има „добри ръце“ – buenos manos и тя редовно правеше промивки на Ели, като същевременно явно изчистваше и негативните енергии от раната, защото извършваше едни странни движения с ръце. Действително кракът на Ели заздравя неочаквано бързо, изпекохме на докторката козунак за благодарност, тя пък почна да ни изпраща храна и така завързахме едно мило и сърдечно приятелство.

Бяхме дълбоко потресени, когато няколко седмици по-късно Серхио ни съобщи, че съпругът й починал – бил отровен от предполагаемата си любовница и сега семейството на La doctora се готвеше за кървава вендета…Така и не научихме развръзката на тази поредна класическа латиноамериканска драма.

Друг един път Серхио ни помоли да научим майка му и сестра му да правят козунаци и торти и така имахме възможност да се запознаем с това сплотено индианско семейство.  Те живееха почти както бяха живели предците им преди стотици години – сред саваната, заобиколена от крави и коне и без баня и течаща вода.

DSC00773

Докато забърквахме брашното, яйцата и захарта, отново стана дума за вампири и таласъми и майката на Серхио ни разказа легендата за „Плачещата“.  Тя била индианка и си живеела мирно и кротко с мъжа, детето и майка си, докато, по класически сапунен сценарий, в нея не се влюбил друг мъж. Тя обаче не искала да е с него, затова той я излъгал, че е видял майка й да се целува с нейния законен съпруг. Жената побесняла от гняв и подпалила къщата заедно с детето й вътре, а майка си пресрещнала на пътя и я наръгала с нож. Ала преди да умре, майка й успяла да я прокълне – да се скита вечно по земята и да плаши пияниците, за да изкупи греха си…

– Аз съм я чувала – разказваше майката на Серхио. – Баща ми си пийваше и неведнъж риданията й достигаха нашия дом…

Да чуеш подобна история от бедните и необразовани индианци не беше нещо, което да те смае – все пак тези култури традиционно вярват във всякакви чудеса и суеверия.

Когато обаче се запознахме с адвоката Хуан и жена му Тахири – и двамата много начетени и интелигентни хора, и те също ни заразказваха подобни случки, вече започнахме сериозно да се замисляме.

– Хуан беше на работа, а аз си почивах вкъщи, когато дочух някакви странни шумове – все едно някой ходи и подрежда из къщи – разказваше Тахири.- Помислих си, че е крадец и слязох изплашена да видя какво става – но видях само една старица, която полека-лека изчезна… После разказах какво ми се е случило на собственичката и тя заяви, че това вероятно е била наскоро починалата й мащеха. Показа ми и снимка – същата жена беше…Още няколко пъти я виждах да шета наоколо, преди да изчезне завинаги…

– И на мен ми се случи веднъж нещо подобно – допълни Хуан. – отивам си аз веднъж на парти при един приятел и виждам – в ъгъла си стои една баба, която явно само аз забелязвам. Описах я аз на домакина – той вика – абе, брат, това е баба ми, бе! Тя почина преди няколко седмици!

Едно ни стана ясно – познавахме твърде малка част от света, в който живеем и това щеше да ни се изясни с главозамайваща сила през последвалите месеци из магическите Анди.

Benposta – nacion de muchachos

„Those who can, do. Those who can do more, volunteer.“
Author Unknown

Каузите, за които се бореше Мария Луиза, ни се виждаха полезни, смислени и ценни; освен това, Мария действително имашее нужда от нас, затова въпреки мизерията, безводието и тягостната обстановка във Венецуела, решихме, че ще останем толкова, колкото е нужно, за да подпомогнем дейността на Бенпоста.

DSC00816

Организацията беше основана от пастора Padre Jose Silva през 1956-та година в Испания с основната мисия да подпомага млади хора в затруднено положение от различни страни по света. В момента Бенпоста функционира на територията на Колумбия и Венецуела, където биват реализирани различни хуманитарни и образователни проекти.

Мария, въпреки шестдесет и четирите си години, успяваше да жонглира със значително количество дини – основна дейност, източник на финансиране, беше събирането на отпадъци за рециклиране, така че към професионалните си автобиографии добавихме безценния опит на автентични боклукчии и често преравяхме бунищата, разпрострели се на квадратни километри из Венецуела, в търсене на пластмаса, картон, бутилки и стари мебели. Освен това, Мария искаше да построи къща от отпадъчни материали, така че доброволчеството си в Бенпоста започнахме със селекция на автомобилни гуми и стъклени шишета за въпросната къща.

DSC00537

Друга нейна много благородна идея беше изграждането на система за разделно събиране на боклука, като за целта се беше примолила на гвардията да й подарят празните бидони, останали от заловената контрабанда на бензин, които тя щеше да претвори в контейнери с наша помощ. Гвардейците изпадаха в сериозно недоумение защо са й тия бидони и изобщо цялата концепция за събирането на отпадъци за тях беше твърде екстравагантна. Нерядко си имахме проблеми, докато ги транспортирахме и бивахме взимани за контрабандисти…

DSC00672

DSC00687

Нашата задача беше да изрисуваме бидоните с цветя, дървета и пойни птички и да ги надпишем и разпределим за различни видове отпадъци. Задача на пръв поглед лесна, но не и във Венецуела. Докато бяхме в къщата на Мария, нещата вървяха, благодарение на нейните свръхестествени сили; когато се преместихме обаче в другото подразделение на Бенпоста – пансионът в Los Frailes, сериозно забуксувахме:
А) Поради липса на боя
Б) Поради липса на бензин
В) Поради липса на четки
Г) Поради липса на препарат за миене на бидоните
Отне ни доста време и нерви да се сдобием с горепосочените материали и в крайна сметка да довършим работата си.

DSC00720

DSC00721

DSC00719

Художническата самодейност беше съществена част от работата ни в Бенпоста и първите дни, плахи и притеснени как така ще мацаме по стените, навлязохме в този приказен творчески свят. Индианецът от племето Гуахира Серхио ни просвещаваше в тайните на цветоусещането, блажната боя и начините за премахване на петна.

DSC00547

DSC00548
Още на втората седмица Мария прецени, че сме завършени артисти и ни изпрати заедно със Серхио да изрисуваме стените на кухнята за бедни деца – друг проект на Бенпоста, осъществяващ се на остров Сапара, на един час път с лодка от Ел Мохан. Бяхме доста въодушевени като чухме за острова и въображението ни рисуваше карибски плажове, кокосови палми, синьо море и мързеливи дни…Май никога не се бяхме заблуждавали повече!

DSC00558

 

Сапара се оказа буквално пустиня – от две години не беше валяло дъжд, на острова имаше само солена вода за хигиенни нужди, а транспортните средства се изчерпваха с много специалните магаре-таксита.

DSC00613

 

DSC00664

Тук видяхме и първото в живота ни КАФЯВО море – не се осмелихме да нагазим във водата, въпреки настоятелните молби на Серхио.

DSC00594

Все пак Сапара, който ние нарекохме Сахара, си имаше своята романтична страна – по средата на пустинята се извисяваше кула от петнадесети век – остатък от испанското колонизаторство, редом с електрическа централа, благодарение на която токът на острова беше безплатен. Социализъм!

DSC00581

DSC00644

DSC00641

– Абе, Ели, трябва да си отворим бар тук, сума ти пари ще изкараме! И токът е безплатен!
Два часа по-късно токът спря.
– Безплатен, безплатен, ама няма ток! – обобщи Ели.
– Няма, няма, ама е безплатен! – отвърнах аз и разговорът продължи в тон „Риба, ама цаца – цаца, ама риба!“

Всъщност доста се забавлявахме на острова – рисувахме, готвехме арепи и торти, чистехме пясък измежду зъбите си и пиехме много бира – вода за пиене, както казахме, нямаше.

DSC00573

DSC00625 DSC00595 DSC00601 DSC00610 DSC00622

Друга задача, която ни намисли Мария, беше серийно производство на козунаци, торти и пици, след като имахме неблагоразумието да изпечем за всички козунак послучай Великден.

DSC00697

Мария толкова го хареса, че реши това да й е новата разменна монета в схемата „услуга за услуга“, която си беше изградила с местните управленски и административни структури. Прекарахме много дни обрашнени и изпотени, разгадавайки мистериите на газовите печки и шегувайки се, че трябва да отворим сладкарница „Бенпоста“.

DSC01239 DSC00727 DSC00728 DSC01046 DSC01188 DSC01236

Към края на престоя ни не беше останал човек в близкото ни обкръжение, когото да не бяхме учили как се меси козунак.

Съществена част от престоя си във Венецуела прекарахме в пансиона за деца от бедни семейства в близост до малкото селце Los Frailes. Los Frailes се намираше в най-затънтената част на Зулия, китно разположено до бреговете на река Лимон, чиито води служеха на местното население за миене, пиене, къпане, поливане, готвене…

DSC00904 DSC03563

Добре, че след 7 месеца пътуване из тези земи, имунните системи и стомасите нибяха развили чрезмерни съпротивителни сили и наличието на мравки и кал в чиниите вече не ни правеше впечатление.

Основните препитания тук бяха ориз, пиле, сирене и арепи, а усилията ни да внесем разнообразие в дневното меню нямаха особено въздействие, понеже и децата, и възрастните упорито отказваха да ядат нещо по-различно. Вода не пиеха, за сметка на силно подсладените местни напитки чича и авена, приготвени съответно от оризово или овесено брашно, мляко на прах и твърде много захар.

DSC01244

Главна в кухнята беше доня Ана, която беше майка, баба, леля и т.н общо взето на половината Бенпоста. Доня Ана беше мила и сговорчива жена и нямахме нужда от много приказки, за да се разберем с нея. В наш любимец бързо се превърна синът й Ануел, чаровен хулиган, когото скоро прекръстихме на Ян Бибиян. Когато пристигнахме първата вечер, децата ни посрещнаха с песни и ние също решихме да им попеем… Впоследствие всички толкова много харесаха „Македонско девойче“, че ни молеха да им я пеем почти всяка вечер, а пък Ян Бибиян дори успя да научи първия куплет.

DSC00803

Много обичахме и внуците на доня Ана – Лъчко и Звездичка, чиито истински имена така и не научихме, защото май някак си никой не ги знаеше. На Лъчко например всички викаха negrito…

DSC00886

Първите дни решихме, че ще работим всяка сутрин в импровизираната детска градина, където жените от Los Frailes трябваше да водят децата си.

DSC00837 DSC00847

На теория добре, но на практика това рядко се случваше поради една или друга причина и основно поради типично венецуелското безхаберие. Когато все пак имахме занимания с тях, опитите ни да ги въвлечем в някакви творчески дейности, често завършваха с боя по стените и авена по пода. Малките бяха диви и неукротими – и като всички деца на тази възраст – със сериозен деструктивен потенциал.

DSC00787 DSC00788 DSC00777 DSC00778 DSC00785

Преценихме, че бихме били по-полезни, ако се занимаваме с по-големите деца -в Los Frailes живееха двадесетина младежи от племената Гуахира и Юпа на възраст между 10 и 18 години, с които лека-полека се запознахме и сближихме. Лидер им беше 14-годишният Ендри, когото всички наричаха alcalde – шефа – амбициозен младеж със сериозно изражение и силно желание да учи и да се развива.

DSC00826

Денят на младежите започваше с душ в 5 сутринта, почистване на общите пространства, след което по програма трябваше да имат училище. Учителите обаче твърде рядко идваха на работа, в следствие на което мнозина от децата не можеха да четат и пишат, а математическите им умения бяха просто покъртителни. Следобед, под ръководството на Ендри, провеждаха тренировки за цирка, който беше основна част от образователната програма на Бенпоста.

DSC00753 DSC00750

Освен цирковите упражнения, младежите трябваше да се учат да плетат, да шият, да готвят и прочие полезни занятия.

Ние решихме, че ще организираме различни уъркшопи, за да ги научим да правят бижута, гривни, моливници…

DSC00811

DSC00808

DSC00936 DSC00942 DSC00940

Бяхме и достатъчно лекомислени да си повярваме, че можем да им преподаваме английски –след като обаче установихме, че дори Джоуи от „Приятели“ би научил по-лесно френски, отколкото те английски, а писането дори на испански изисква свръхчовешки усилия от тяхна страна, решихме да приложим друг подход и след безчислени повторения, песни и игри, в крайна сметка успяхме да ги научим на някои елементарни фрази.

DSC00821 DSC00823

Винаги им беше много интересно какво правим и с какво се занимаваме, така че всяка вечер доброволческата ни къща беше препълнена с деца, които учехме на традиционни български танци, песни и игри.

DSC00800 DSC00853

Друг проект, който измслихме с Ели, беше рисунката “Otro mundo es posible”, с която много се гордеехме накрая, понеже си я сътворихме съвсем сами от началото до края – нищо, че ни отне цели три седмици.

DSC00899 DSC00946

Не ни беше лесно да си тръгнем от Бенпоста – оставяхме зад себе си много запознанства, преживявания и безценни уроци, но вярвахме, че ще се върнем във Венецуела, за да продължим съвместната си работа с невероятната Мария Луиза.

Произведено в…социализъм

„Like the phoenix, socialism is reborn from every pile of ashes left day in, day out, by burnt-out human dreams and charred hopes.”
Zygmunt Bauman

„Socialism is the ideal state, but it can never be achieved while man is so selfish.“
Annie Besant

Вярвахме, че като чеда на Народна Република България, имаме що-годе натрупан кармичен опит и представа какво представлява животът в социализъм и няма да имаме проблеми със специфичната му венецуелска интерпретация. Е, бяхме се излъгали.

Малкото, което знаехме за Венецуела се изчерпваше с теленовелите, прославената Касандра, водопада Анхел, кралиците на красотата и колоритността на Уго Чавес.  Орисниците ни обаче бяха решили да се запознаем доста по-отблизо с тази забележителна страна.

DSC03571

Още в първия си ден на венецуелска земя се натъкнахме на своеобразни затруднения и предизвикателства, първото от което беше одисеята наречена „Пазар във Венецуела“. Пазарът във Венецуела форсира целия ти креативен потенциал, търпение, гъвкаво мислене, способности за справяне с непредвидени ситуации и мускулно-лакътни сили. Основен лайтмотив на това приключение беше фразата “No hay!”(„Няма!“),  която ни научи на смирение, сдържаност, толерантност и философско самообладание. Няма да забравим никога един от знаменателните ни първи дни в Маракайбо, втория по големина град във Венецуела с двумилионно население и средни годишни температури от 35 градуса по Целзий, когато бяхме достатъчно наивни да тръгнем на поход без предварителни запаси от питейна вода и обиколихме впоследствие половината град в търсене на такава. Не намерихме вода, за сметка на това Кока-Кола присъстваше алогично и абсурдно във венецуелския лайфстайл, дотам, че хората не пиеха вода ИЗОБЩО – пиеха Кока-Кола, независимо от антиимпериалистическата и анти-кока -кола политика на покойния Уго Чавес.

Друга особеност на пазара беше фактът, че при всяка покупка в супермаркет трябваше да предоставиш на касата документ за самоличност и оттам нататък вече имаш досие за всяка близалка, запалка и трохичка, които си се осмелил да закупиш – добре дошли в света на Оруел.

DSC00550

Изборът на продукти традиционно беше твърде интересен – примерно можеше да видиш рафтове, пълни с кетчуп, каперси, соев сос, горчица и риба тон, но основни продукти като мляко, олио, брашно и тоалетна хартия бяха почти неоткриваеми. За тези изделия имаше строго определена квота и беше забранено да купиш повече от определеното количество (ако, разбира се, си имал нечувания късмет да откриеш въпросното нещо). Случваше се случайни хора в магазина да ни молят да им напазарим маргарин, понеже вече си  бяха изчерпали определения лимит.

DSC03906

Оказа се, че преди десетина години Чавес имал иначе доста хуманната идея да се пребори с бедността, осигурявайки базисна прехрана за всеки един венецуелец, като субсидира цената на именно тези храни и учреди така наречените Mercal-и, в които те да се предлагат на много ниски цени.

DSC01023

 

За съжаление, без да има предвид тъмната, алчна и корумпирана страна на човешката природа, вследствие на която значителни количества от въпросните продукти биваха изнасяни контрабандно за Колумбия и препродавани на много по-висока цена.  Действително, още с прекосяването на Колумбийската граница, виждаш местните tiendi препълнени с всичко, което липсва във Венецуела и те обзема една безпределна печал…

Мария Луиза работеше с държавните митници, които, срещу няколко омесени от нас козунаци и лъчезарни усмивки, й подаряваха безвъзмездно част от заловената контрабандна храна, за да може тази изключителна жена да я раздава от своя страна на бедните хора в района…

Цените на различните стоки бяха неустойчиви и независимо, че икономиката беше планова, стойността на дадено нещо се определяше по чист пазарно-капиталистически принцип и настроението/симпатиите на продавача. Спомням си разговора, който водихме с бащата на Серхио веднъж, докато им бяхме на гости и се опитвахме да произведем поредната торта.

– Колко струва захарта?
– 20-30…Понякога 40…50…Понякога 15 или 10…
– ???

Допълнителна капка в морето от недоразумения беше обстоятелството, че никога не знаехме истинската стойност на нещата – официалният курс на долара беше 6 боливара, неофициалният – 60,  и така например цената на бирата по официален курс беше 2 долара, по неофициален – 20 цента и никога не беше ясно докрай дали е много евтино или прекомерно скъпо…

Дрехите във Венецуела бяха изключително скъпи, дори по стандартите на черния пазар, затова решихме, че ще си ходим оксъани и боядисани; не можеха обаче да не ни направят впечатление размерите на местните манекени:

DSC03639

Друг отличителен венецуелски феномен беше така наречената cola или ОПАШКА. Опашки имаше за ВСИЧКО –  опашки в магазините,опашки в болниците, опашка при зъболекаря, опашки в аптеките, опашка, за да си хванеш такси, опашка за автобуса, опашка за бензин…

Бензинът!

„… A ella le gusta la gasolina
(Da me mas gasolina!)
Como le encanta la gasolina
(Da me mas gasolina!)…“

DSC01161

Бензинът беше алфата и омегата, началото и края, благословия и проклятие, живот и гибел за Венецуела. Въпреки огромния износ на бензин, страната тънеше в мизерия, а контрабандата процъфтяваше и беше основно, рисковано и обагрено в кръв и пожари, препитание за хората в пограничните райони. Цената за пълен резервоар беше от порядъка на 3-4 боливара, което обясняваше множеството предисторически превозни средства по прашните венецуелски пътища.

DSC01061

Бензинът беше като че ли единственият продукт, наличен безусловно във Венецуела – всичко останало, започвайки от тестове за бременност и стигайки до джапанки беше обект на непрестанен дефицит.

Решени да се възползваме от безплатното здравеопазване във Венецуела, решихме да си направим профилактични медицински изследвания, което ни отне цифром и словом три(3!) седмици поради липсата на реактиви и неизменното „Елате утре!“ Изобщо – здравеопазването беше безплатно само на теория – на практика, ако не разполагаш със средства или връзки, няма голяма вероятност да се възползваш от качествени медицински услуги.

Заслужава си да се отбележи и стоматологичната ситуация – по братска социалистическа линия във Венецуела пребиваваха много кубинци, които ремонтираха безплатно зъбите и ченетата на населението. Кубинците си вършеха работата с изключителен професионализъм и всичко би било прекрасно, розово и утопично, ако не бяха нескончаемите опашки и закономерната липса на материали.

Образователната система във Венецуела също се отличаваше с характерни особености. Веднага ни направи впечатление, че по-голямата част от децата, с които работехме, независимо, че бяха на по 15-16 години, сричаха и не успяваха да се справят с елементарни математически операции. Дълго недоумявахме как е възможно да са стигнали до седми-осми клас без основни познания и защо учителите редовно и безнаказано пропускаха да дойдат на работа. Оказа се, че е била проведена образователна реформа, благодарение на която беше забранено да оставят учениците да повтарят, а пък в университетите беше забранено да късат студентите на изпити – така системата бълваше стотици хиляди „образовани“ на хартия хора, но на практика полу-грамотни…За сметка на това, на училищата се отпускаха всякакви видове помощи, включително безплатни образователни лаптопи…социализъм!

DSC01281

DSC03635

Необичайната политическо-икономическа обстанова беше причина за засилено полицейско присъствие и непрестанни проверки и беше особено забавно, докато бяхме с Мария Луиза да я слушаме как се тросва ядосано на полицаите: „Ще ви дам аз една контрабанда! На, гледай! Абе кой ти е шефа на тебе? Аз го познавам….че и неговия шеф познавам, я да изчезваш от пътя ни!“

По-късно си дадохме сметка, че сме имали огромен късмет с ангел-закрилник като Мария; насилието и полицейският произвол бяха обичайна част от живота във Венецуела и почти не срещнахме човек, който да нямаше близки или приятели, загинали в тази неформална гражданска война… За повечето хора това беше неразделна част от ежедневието.

Мария познаваше покойния Чавес и често ни разказваше прелюбопитни истории за пререканията си с него.

– Ама много глупав човек беше! Съсипа прекрасната ни страна!
– Как така, бе, Мария? – Така де, виждали сме как се съсипва държава чрез преход към демокрация и там нещата ни бяха ясни; да съсипеш държава чрез преход към социализъм обаче…- мистерия!

– Ами така…взе земята от онези, които знаеха как да я обработват и я раздаде на бедните…социална справедливост един вид. Само че,  те не знаят какво да правят с тази земя! Трябваше да им даде работа, не собственост! Сега нищо не се произвежда, всичко е внос…индианците изядоха кравите, толкоз! Не ме разбирайте погрешно – аз съм социалситка и цял живот съм била…но това тук не е социализъм…es una mierda!

Да, животът във Венецуела беше живото доказателство за това, че няма как да наложиш утопично-идеалистичен модел на обществото, преди хората сами да са извървели духовният, емоционален и интелектуален път, заложен в основата на този модел и да са го интегрирали в собствената си ценностна система. В противен случай резултатите, както видяхме, могат да бъдат трагични.

Друга увлекателна авантюра беше процесът по намиране и закупуване на кехлибарената магическа отвара, наречена бира. Оказа се, че във Венецуела бирата (когато я имаше) се продава единствено в тайнствени кантини, заключени с тежки порти и решетки и отворени единствено през уикендите, в които женски крак по презумция не пристъпваше.

DSC00906

 

Понеже винаги бяхме единствените Евини щерки в тези мъжки владения, редовно ни затрупваха с почерпки и неустоими предложения, от които едва успявахме да се оттървем. Интересен факт беше, че в провинция Зулия за три месеца така и не открихме бирата с едноименната марка – успяхме да я пробваме едва в Мерида, малко преди да напуснем страната.

DSC01173

Макар че ни липсваше разнообразие от хранителни продукти, тези, които бяха налични, бяха носталгично вкусни, като специално внимание заслужава местното сирене – най-вкусното сирене, което опитахме в Латинска Америка.

DSC01231

 

Консумирахме го с домати, ориз, картофи, макарони и задължителните всяка сутрин арепи. В любими ни се превърнаха и местните pastelitos, нещо като пирожки с всевъзможни пълнежи и сосове. Виж, другото местно произведение – cachapas, един вид царевични палачинки така и не можахме да проядем.

DSC01270

 

DSC01110

Когато имахме късмет, намирахме улични търговци, майсторящи хамбургери, които с плънката си от пилешко, свинско и телешко месо, яйце, моцарела, шунка, бекон, салата, пържени картофи и поне осемнайсет вида салса, можеха да заситят цяло пигмейско племе.

DSC03765

Като цяло латиноамериканската концепция за време и точност е доста еластична, но Венецуела беше единствената страна, в която за три месеца така и не научихме колко е часът. Проблемът идваше от предполагаемата, но неустановена със сигурност половинчасова разлика с Колумбия и невъзможността да открием два часовника, които да показват идентично време. Местните си имаха собствена хронологична стратегия, която се заключаваше в понятията ahorita (сегичка), ahora (сега)  и ahora mas tarde (сега, по-късно). Отне ни доста главоблъскане и възмутено потропване с крака, докато разгадаем тази проблема. В превод – ahorita означаваше, че съответното събитие ще се случи евентуално в близкия час, ahora разтегляше рамката до два-три часа, а ahora mas tarde можеше да означава…твърде много неща.

Друг типично венецуелски феномен бяха честите и необясними спирания на тока. Венецуелците приемаха ситуацията със смирен сарказъм – Матилде често си припяваше „Se fue la luuuuuz por todo el baaarioooo“, а пък Габриел, друг наш познат от Couchsurfing, заявяваше – „Да бъдем оптимисти – токът спря, но пък водата дойде!“ Течаща вода, каква изненада, във Венецуела също НЯМАШЕ, което многократно снижи претенциите ни в хигиенично отношение.

DSC03572

Навсякъде в Латинска Америка музиката беше наказание за слуховия апарат и вече се бяхме примирили, но Венецуела все пак успя да ни изненада. Регетонът беше издигнат в култ и звучеше на максимални децибели по всяко време и навсякъде дотам, че накрая развиваш един вид Стокхолмски синдром и почваш сам да си тананикаш слушаните в безмълвно страдание мелодии…

Въпреки тежката икономическо-политическа обстановка, беше наистина впечатляващо как хората успяваха да запазят позитивната си нагласа, чувството си за хумор, жизнерадостната нагласа и творчески потенциал:

DSC03784

DSC03837

DSC03853

Това е то – произведено в социализъм!

V for Venezuela

“Un pueblo ignorante es un instrumento ciego de su propia destrucción”
Simon Bolivar

– Тъжно е сега във Венецуела…Не ходете там. – обясняваше ни венецуелският ни съсед от Бокас.
– Не може да идете във Венецуела, границите са затворени заради гражданската война, която се води…Не ходете там! – уверяваше ни една девойка от Германия, с която се бяхме запознали случайно.
– Oтвлякоха ме във Венецуела…и поискаха откуп от един милион долара, копелетата…Не ходете там! – разказваше ни чичото, който ни качи на стоп за Санта Марта в Колумбия.
– Венецуела ли?? Най-ужасното място на света, тази държава трябва да бъде изличена от лицето на земята, там убиват, отвличат и малтретират, а човешкият живот не значи НИЩО! НЕ ХОДЕТЕ ТАМ!! – убеждаваше ни нашият Couchsurfing домакин от Панама Сити, Борис.

Борис и другите обаче не подозираха, че сме закърмени с корав и непоколебим български инат; имайки предвид също така отявлените ни садо-мазохистични характерови конструкти и природно твърдоглавие, думите им ни бяха достатъчни, за да решим, че със сигурност ще отидем ТАМ. Ако знаехме какво ни очаква…е, със сигурност щяхме да отидем пак.

Още в Панама се бях свързала с местна организация – Бенпоста, подкрепяща образованието на деца от рискови социални групи и вярвахме, че има какво да дадем от себе си и какво да научим. Ако се интересувате от доброволчество във Венецуела можe да откриете повече информация на техния уеб-сайт: http://benposta-venezuela.org/voluntarios/volunteer/

Бях си разменила няколко имейла с ръководителката Мария Луиза, но последните ми писма бяха останали без отговор, ето защо, притеснени, решихме да се свържем с нея по телефона, надявайки се, че все още има телефони във Венецуела…така че й изпратихме спешен есемес с приблизително съдържание «Пристигаме утре, има ли още признаци на живот във Венецуела??»

За наша изненада обаче, Мария ни отговори светкавично и съвършено жизнерадостно: «Чакаме ви, тук цари мир, стаята ви е готова!»…последваха дузина есемеси с подробни инструкции как да стигнем до къщата й в Ел Мохан, малко градче на един час от колумбийската граница.

«Не си обменяйте доларите и песосите!» – предупреди ни Мария, макар че нямахме нужда от такова предупреждение. Вече бяхме добре осведомени за черния пазар и фактът, че официалият курс на долара е поне десет пъти по-нисък, така че срещу няколко долара препълваш портмонето си с боливари.

DSC01171

Прекарахме един фуриен последен ден в Колумбия в пресмятане колко пари ще са ни нужни за следващите три месеца и в купуване на четки, лъжици, тетрадки, цветни моливи и други училищни материали, за които Мария ни беше помолила.

С прилично натъпкани раници, рано на следващата сутрин поехме към Ел Мохан – бяхме се запознали по пътя на щастливата случайост със шофьор на микробус, който обеща да дойде да ни вземе от Таганка и да ни закара до граничното градче Майкал.

Бяхме предупредени. Въпреки това нямаше как да не смаем от потресаващата разлика, която настъпи в панорамата, в момента, в който преминахме от другата страна. Хаосът, прахът, безредието и нищетата ни зашлевиха и зашеметиха.

DSC00913
Полета, изгорени от слънцето и осеяни с всевъзможни боклуци, животински кости и лешояди. Шосета с разлагащи се трупове на прегазени кучета, кози, змии и магарета. Окъсани хора, продаващи кондрабанден бензин в туби, произведени вероятно, когато Симон Боливар е държал първите си пламенни речи. Рушащи се сгради, затворени магазини, празни витрини – останки от един свят, който някога е съществувал, но вече го няма. И портрети на Чавес, усмихващи ти се от всеки ъгъл със сюрреалистична гротескност.

DSC01091

Сякаш бяхме героите на Кормак Маккарти в „Пътят”, пренасящи огъня на живота в една постапокалиптична реалност.

Тогава още не знаехме, че сме пристигнали в Зулия – най-бедната и бедстваща венецуелска провинция. По-късно, когато разказвахме на хората откъде идваме, често ги виждахме да кимат съчувствено с глава или да цъкат от ужас.

След съдбоносните печати в паспортите, бързайки да стигнем в Ел Мохан, започнахме да издирваме обещаният от Мария Луиза автобус, струващ стотинки…е, нямаше такъв. За сметка на безкрайни опашки от най-живописните таксита – Carritos, както ги наричаха тук и които със сигурност бяха една от най-големите забележителности на Венецуела.

DSC01066

Първо, защото, въпреки че вероятно бяха набори на самия Чавес, все още се движеха, противно на всички известни закони на автомеханиката и на здравия разум. Второ, защото, независимо, че на много от тях липсваха съществени части като врати, прозорци, фарове или пък спирачки, задължително бяха оборудвани с последен модел озвучителна система, която може и да беше причината прозорците да нямат вече стъкла. Трето, защото в едно такси спокойно се вместваха поне осем души с всичките им торби, бохчи, зарзавати, пилета и китари. Четвърто, защото въпросните таксита бяха претърпели толкова много кръпки, изчуквания и модификации, че окончателният им изглед не се вписваше в никакъв каталог от модели или цветови палитри.

DSC01109

Спазарихме с един от шофьорите на въпросните каритос и след едно душно, оглушително и въртележно пътуване пристигнахме в Ел Мохан сънени и дезориентирани.

DSC00538

Според указанията на Мария Луиза трябваше да си вземем друг каритос до къщата й на име Posada Sueca, но местните любезно ни уведомиха, че по това време на деня такива вече не са налични. Не ни оставаше друг избор, освен да се натоварим на другата възможна опция – мотор-такси. Естественото следствие от извънгабаритното ни пътуване /един мотор, един венецуелец – водач, две неособено фини българки, две раници, преливащи от четки, лъжици, бонбони – 20-плюс килограма всяка/, беше, че Ели си изгори крака на ауспуха, което наложи доста екстремно търсене на медицинска помощ и облекчението от факта, че все пак при социализма тя е безплатна.

Мария се оказа дребна, но доста енергична и оправна жена – след като ни разпрати по лекари и по стаи, един от първите й въпроси към нас беше: „Какво можете да правите добре?” Въпросът беше зададен съвсем добронамерено, но го почувствах като шамар – така де, много неща правя и съм правила, но чак пък добре…

DSC00673
– Ммм…мога да готвя – промърморих, без изобщо да предполагам в какво се забърквам. Месец по-късно произвеждахме по десет-педнадесет козунаци, торти и кексове на ден, но за това в друга тема.
– А знаеш ли да рисуваш? – попита отново тя.
– Ммм…ами горе-долу, знам ли…- отвърнах със съвсем съсипано самочувствие.
– Ще се научиш! – обяви бодро и бепрекословно Мария – Ето ти го учителят!
„Учителят” беше двадесетгодишният самоук художник от индиански произход Серхио, с когото по-късно се сработихме невероятно добре в артистичен и бирен план.

DSC00534
В къщата на Мария живееха още три девойки – Нейви, Юбица и Роксана, също индианки, само че от племето Юпа, за разлика от Серхио, който беше Гуахиро.

DSC00697

Въпросните две племена бяха основният и доста бурен контингент, с който работеше Бенпоста. Мария ни обясни, че е прибрала Роксана у дома си, защото се беше влюбила и имаше опасност да забегне нанякъде със забранената си любов, зарязвайки училище и образование, типично по латиноамерикански. Юбица, макар едва дванадесетгодишна, също чезнеше по някакъв младеж, което по-късно ни потопи до уши в една много цветиста и класическа сапунена драма – на нея обаче ще отредим отделна история по-нататък. При Мария живееха също така Миниела, играеща ролята на неин наместник и парализираната й майка, за която се грижеха на смени две болногледачки – Матилде и Марисол. Неизменно предаващият теленовели телевизор беше последният член на това задружно семейство, към което по-късно се присъединиха доброволката от Италия Мариана и водещата оживени диалози със себе си готвачка Кармен.
След това незабравимо пристигане във Венецуела, имахме нужда от сериозен отдих в царството на Морфей, така че се изкъпахме по вече добре усвоената „система канче”, не предполагайки, че течаща вода няма да видим в следващите три месеца и потънахме в безцветен сън, зареждащ ни с нова енергия за предизвикателствата, които ни предстояха след това.

Keep calm and love Colombia

Стъпили най-накрая, шест месеца по-късно на Южноамериканска суша, нямахме търпение, подобно на Колумб, да се впуснем да изследваме този нов континент. И, съвсем като Колумб, за целта трябваше да прекосим океана с лодка, така че рано-рано на сутринта се запътихме към пристанището, за да си купим билети до следващия град по нашия маршрут Турбо срещу 30 долара на човек. Лодката тръгваше в седем и половина латиноамериканско време, разбирайте – не потеглихме преди девет, след безчислени опашки, товарене на багаж, пуфкане и ядене на емпанади от улицата.

DSC00259

Освен това се оказа, че максиманият позволен багаж е 10 килограма, в който капацитет просто беше немислимо да се вместим, така че се наложи да си доплатим по още 4000 песос – 2 долара за допълнителни 10 килограма. Иначе лодката беше голяма и удобна с три мотора и след два часа борене с гигантски смъртоносно изглеждащи вълни пристигнахме в Турбо.

Първоначалният ни план беше да преспим там, след което да пробваме да идем на стоп до Картахена, за който бяхме чували само приказно-вълшебни истории… За съжаление обаче Каучсърфинг-късметът не ни се усмихна този път и затова трябваше да продължим. Градът  имаше вид на голямо гето инезабавно бяхме заобиколени от черни младежи, които държаха да ни качат на разнобразни автобуси с космически ценоразписи, нищо че изобщо не бяхме в тяхната посока. Категорично отказахме да ги последваме и се запътихме към автогарата, за да питаме за автобус.

Оказа се, обаче, че няма директен превоз до Картахена и трябваше да се прекачим в Монтерия, докъдето се материализирахме срещу 35 000 песос. Изобщо – транспортът в Колумбия беше изключително скъп за тези географски ширини; по-късно установихме, че това е следствие на страшно високите пътни такси, които се плащаха тук. Понеже рейсът мина през всички възможни селца и паланки по пътя, пътуването ни отне 4 часа. От Монтерия си хванахме микробус за Картахена за 40 000 песос и след още 4 часа, по неизменната ни пътешественическа традиция (вж. Мерида, Тулум, Уеуетенанго, Ендрада де Копан, Леон, Бокас дел Торо…) пристигнахме посред нощ в големия град.

Примрели от глад след този роуд куест, решихме да се подкрепим с местните специалитети – арепи със сирене, в които се влюбихме безвъзвратно, окончателно и съдбоносно. Скитайки се из улиците в търсене на евтин хостел, се натъкнахме на един от местните безделници, който с отривисти кокаинови жестове ни предложи да ни намери евтина квартира. Бяхме твърде преуморени за някакви адекватни решения в този момент, така че решихме да му дадем шанс, което доведе до странни, делириумни и безрезултатни нощни посещения в къщите на нищо неподозиращи картахенци.

В крайна сметка, след като по неизменната ни пътешественическа традиция се изгубихме няколко пъти (вж. Четумал, Телика, Тайрона…), отидохме на мистичната улица TriptayMedia и се настанихме в гостоприемния HostalVenecia, за по 10 долара на човек.

DSC00261

На следващия ден се разхождахме из стария град, видяхме се с Едгар, поредното мило познанство от Каучсърфинг, който имаше ресторант близо до Картахена, планираше сериозен трип из Латинска Америка и искаше да направи сайт за бекпекъри.  Говореше доста езици и всички беше научил по Скайп с помощта на други хора от Каучсърфинг общността, което си беше наистина впечатляващо.

DSC00269

DSC00291

DSC00300

DSC00301

След като се  разделихме с него, отидохме пак да ядем арепи със сирене и докато нагъвахме в блажено безмълвие, ни заговори някакъв чичо с колело, на когото му беше много интересно откъде сме.

– България – отховорихме.

– Тъй ли, познавате ли Алекс, той живее тук и е от България.

– Нее, не го познаваме?!

– Идете тогава в парка Боливар и питайте за Алекс…

– В парка??

– Да, питайте за него там…

– …(озадачено безмълвие)

Почти бяхме забравили случката, но няколко часа по-късно, докато се разхождахме из центъра, попаднахмеСЛУЧАЙНО в някакъв парк, по средата на който се извисяваше статуя на Симон Боливар. Решихме, от чисто любопитство, да питаме първия СЛУЧАЕН минувач:

– Извинете, това ли е паркът Боливар?

– Да.

– А познавате ли Алекс?

– Дааа, ей там си седи…ама сега го няма.

Обещахме си тържествено да издирим Алекс…

В хостела се бяхме запознали с италианеца Франческо, с когото заедно изследвахме чудесата на Картахена, ядохме сладолед, пихме бира и си говорихме за различни пътешествия в познати и непознати реалности…

DSC00292(

DSC00311

DSC00317

На следващия ден сънно-недоспали станахме рано, защото ни чакаше стоп до Таганка, приветливо селце по крайбрежието, заселено основно с гмуркачи и техните инструктори. Хванахме си рейс до покрайнините на града, в посока летището за 1700 песос, откъдето почнахме да размахваме палци…

Не след дълго спря черна и лъскава кола и ни качи симпатичен чичо, който отиваше до следващия голям град по нашия път – Баранкия. Аз седнах на седалката отпред, опитвайки се да поддържам увлекателен разговор със скромните си познания по испански… Той ни разказа, че има две деца, едното русо, другото чернокосо от две разични жени и беше много заинтересуван от цената на коката в България – обясни ни, че в Колумбия един килограм се продава за 2500 долара и след като разбра, че в Европа е поне 30 пъти по-скъпо, ни поиска телефонния номер „ей така, за всеки случай“. В сладки приказки, не бяхме забелязали, че се движим със 140 километра в час при максимално разрешени 80 и,съвсем логично, скоро бяхме спрени от пътна полиция. Нашият човек невъзмутимо измъкна зареден пистолет изпод седалката си и го скри в жабката с думите „По-добре тия да не виждат“, подавайки на местния катаджия документи и няколко банкноти. „Ама в какво се забъркахме пак“, помислих си, сещайки се за въоръжените терористични групировки ФАРК, кокаин, мафиоти, Антонио Бандерас и други такива живописности.

– Спокойно, работя за правителството – успокои ни нашият водач, показвайки ми идендификационната си карта. Оказа се, че организира охраната на разни високопоставени персони и работи под прикритие, а след като разбра, че искаме да отидем във Венецуела ни разказа как е бил отвличан и са му искали 1 000 000 долара откуп, за да го освободят…

– И какво направи?? – попитахме го, стъписани.

– Ами платих ги, какво….

Остави ни в Баранкия – огромен и отявлено мафиотски град, от който ни отне повече от 3 часа да се измъкнем. Сред прах и безумна суша успяхме да си хванем друга кола до Санта Марта. Чичото, който ни качи, също беше много мил, по пътя си говорихме за филми и музика, а накрая спряхме да ни почерпи със сокове от местните странни плодове – сапоте и нисперо, които също ни заплениха и пристрастиха.

От Санта Марта си хванахме маршрутка за Таганга и доста бързо се намерихме с Камило, нашия Каучсърфинг хост, който също беше дайвинг инструктор.  Оказа се, че в Таганка открай време имат проблем с водата и трябваше да му платим по 5000 песос за водни припаси.

DSC00361

DSC00349

 

Като цяло водата в Колумбия беше много скъпа и най-евтин вариант оставаше местното изобретение – вода в пликче.

DSC00328

DSC00345

На следващия ден обикаляхме из Таганка и нейните малки, но своеобразно красиви плажове.

DSC00346

DSC00371

В къщата си Камило  беше подслонил още поне 6 девойки от Испания и Германия, така че си спретнахме една уютна междукултурна вечер, пекохме си риба на барбекю, пихме бира, правихме шопска салата, мохито – така да се каже, добри времена.

Morgan bay и защо обожаваме Couchsurfing

След няколкото дни в модерния небостъргачов мегаполис, отново усетихме повикът на Дивото, така че, снабдени с нови шарени сандали, панделки и чорапи от МОЛА, поехме към малкото селце на Карибското крайбрежие Costa Abajo, за да си победстваме няколко безценни дни.

17032014132

Чрез Couchsurfing бяхме открили, че там живее словакът Даниел и бяхме любопитни да се запознаем с него и да разберем що дири тази славянска душа на другия край на света. Той ни беше пратил подробни инструкции как да го намерим – за целта трябваше да стигнем до тъмния, мракобесен и престъпен според повечето местни град Колон и оттам да се прекачим за Costa Abajo (и за малко да свършим в рейса за съседното село Costa Arriba, защото в Латинска Америка дозапомнянето на имена е твърде нелесно упражнение)

17032014136

Morgan Bay, където изгнанничестваше Даниел, беше на километър от селото, на десет метра от Атлантическия океан и се оказа всъщност хостел, заобиколен от кокосови палми, хлебни дървета и прочие джунглеста растителност, в който все пак бяхме приютени без да плащаме, ако не броим незменната за Карибския лайфстайл бутилка ром. Даниел беше на 26 години и ни разказа, че преди две години случайно попаднал тук, запознал се със собственика на къщата и решил да я наеме и превърне в хостел, за да реализира мечтата си да бъде карибски пират – цялото удоволствие за 1000 долара на месец. Даниел нямаше много посетители, затова прибираше безвъзмездно каучсърфъри, доброволци и прочие изпаднали скитници.

17032014137

17032014139

Мястото беше красиво и диво и Даниел беше вложил действително много усилия, за да го превърне в съвършената бегпекърска мечта – хамаци, барбекю, къща в клоните на близкото дърво, собствен плаж и огромен харипотъровски шах…

18032014153

Прекарахме доволни няколко безметежни дни в професионално нищонеправене.

19032014162

 

19032014163

На втория ден пристигнаха други пътешественици, които бързо превключиха на Панамско часово време, барбекю, ром, пясък, кокосова вода и безкрайни разговори под Карибските звезди. Запознахме се с Харлем, американка от ямайски призход, която ни разказа, че пътувала из България, привлечена от традициите и необичайността на ромската култура и с германката Сара, която пък беше влюбена в Колумбия и беше решила да си отвори еко-кафене там…

DSC00004

Никак не ни се тръгваше, но пътят ни продължаваше към Колумбия и Венецуела, затова в петък си хванахме любимия Chicken Bus отново към Панама Сити. Бяха ни разказвали, че в Колон има безмитна зона и решихме пътем да минем оттам, за да си набавим фотоапарат, цигари, гащи и други такива неизменни жизнени необходимости. Zona Libre доста надхвърли очакванията ни – оказа се един отделен град в града, огромен и необятен пазар за ВСИЧКО – техника, козметика, дрехи, алкохол, цигари, парфюми, даже шоколад Милка, който само гледах с погледа на Котарака в чизми заради непоносимата му тук цена. В свободната зона открихме и най-евтините цигари в Латинска Америка – 3 долара за стек от 10 кутии, съответно пристигнахме в Панама Сити пред добре познатия ни Allbrook Mall с достолепно натежали раници.
Докато се опитвахме да се свържем със следващия ни Каучсърфинг домакин – Борис, се запознахме със симпатичен чичо от Колумбия, който беше учител по тенис и веднага надуши скитническата ни миризма, та ни покани да спим у тях. Записахме му телефона, в случай, че не успеем да се намерим с Борис, но не се наложи да му се обаждаме – той дойде и ни взе с кабриото си, което ни напомни доста за знаменитото ни пристигане в Канкун и ни заведе в прекрасния си апартамент на 20-тия етаж в небостъргаческата част на града, от който се откриваше зашеметяваща гледка към нощна Панама…

DSC00013

Борис се оказа доста необикновен младеж – разказа ни, че семейството му не било богато и не успял да завърши университет, тъй фирмата на майка му станала жертва на измама и били на ръба на фалита… Изправен пред тази алтернатива, той решил да рискува всички останали фирмени средства, за да плати за рекламно време по телевизията. Пропуснал обаче дребния детайл, че ще са му нужни пари и за изработката на самата реклама, та се наложило приятели да му я правят в последния момент.
– Щях да припадна като я видях! – разказваше Борис с ужас в очите за потресаващия резултат.
Дефектът обаче се превърнал в ефект, а и боговете закрилят шантавите – рекламата имала нечуван резултат, още на следващия ден офисът им бил пълен с хора и така фирмата била спасена.

Борис беше пропътувал почти целия свят и ни разказа любопитни истории за своите пътешествия и красивите места, на които е бил.
– А къде не ти хареса? – попитахме го.
– Във Венецуела! Знаеш ли колко мои приятели отвлякоха!Това е най-ужасната страна на света, трябва да ги изличат от лицето на земята с атомна бомба завинаги! Хич и не си помисляйте да ходите там!
Спогледахме се многозначително с Ели „Е, ще видим…“

DSC00089

Следващия ден бяхме решили да посетим старата част на Панама Сити – Каско Виехо, за която много хора ни бяха разказвали, че е чудно хубава, но нас не ни впечатли особено – след Сан Кристобал, Антигуа Гуатемала и Гранада трудно можеше да се намери колониален град, който така да ни омае.

DSC00043

DSC00104

Настанихме се в Hospedaje Casco Viejo за по 11 долара на човек и прекарахме един последен горещ, бездеен и сладоледен ден в незабравимата Панама.

DSC00079

Да живееш на карибски остров (а.k.a Островитяните vol. 3)

“…..Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова дълго време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо…..”
К.Иречек, 13.12.1881

 

“…And don’t forget we live in paradise”
Кинга, главен готвач в Punta Lava Bar and Grill, Isla Bastimento, Panama 

„Хора, срещи и събития се подреждат по най-добрия за мен начин” – обичаше да казва моят незабравим бивш шеф, писателят и издател ивомир, убеден, че единственото, което е нужно, за да се материализира всяко твое желание, е търпение и безусловна вяра във вселенските сили, които неминуемо са готови да ти дадат каквото си поискаш.

Още далеч преди да прекрачим панамската граница, с Ели и Коста бяхме говорили, че ще е добре да се застоим в Панама, предвид дългите процедури по издаване на евентуалната ни колумбийска виза, съответно хората, срещите и събитията в нашия случай се подредиха прецизно и елегантно в съвършена поредица на Фибоначи, отвеждайки ни в симпатичния плажен бар Punta Lava Bar and Grill. Осмисляйки напълно пословицата „Нова година – нов късмет”, започнахме работа на 1-ви януари, 2014-та година, потапяйки се в мечтата „Да живееш на тропичен остров”.

DSCN4427

След като проучихме възможностите за квартира, решихме, че най-удачно ще бъде да живеем на недолюбвания от нас остров Колон, пренаселен с алчни китайци и порочни жители и посетители. Въпреки това бяхме блажено-щастливи най-сетне, след четири месеца бездомничество, да си имаме собствен дом, интернет, телевизия и истинска течаща вода, всичко това срещу скромните 100 долара на месец на човек.

Съседството с панамци обаче беше своеобразно издевателство над нервните ни ситеми, което не бяхме предвидили. И докато уредбата на съседа отдясно виеше на максимални децибели 24/7, то тази на съседа от ляво, работеше само от седем сутринта до седем вечерта, за сметка на това репродуцирайки една-единствена песен – “Espirito santo”. Собственичката на къщата беше радетелка на църковния хор и редовно организираше певчески сбирки на вторя етаж, така че, съответно, в любима съседка ни се превърна тихата анжентинка Мариела, с която редовно пушехме на верандата, обсъждайки световните въпроси…да обаче ние съвсем не й бяхме любимите съседи, установихме по-късно, когато един ден с убедителни жестикулации ни разказваше: „Излиза едната, кафе, цигара, тряс – портата; прибира се – тряс-портата; илиза другата, чай, цигара, тряс- портата; прибира се –тряс – портата; излизат двете, вино, цигари, ТРЯС-ПОРТАТА…”

Използвахме покрива над главите си и за да натрупаме малко позитивна карма, подслонявайки веднъж две безпокривни девойки от Аржентина и Австралия, друг път старият ни приятел Раул от Гватемала с неговата приятелка от Норвегия, Кристине.

Близо до къщата ни имаше магазин за морски храни, така че кулинарно-артистичните експерименти с октоподи, омари, калмари и махи-махи скоро ни се превърнаха в любимо хоби за през почивните дни, които крайна сметка бяха доста повече от работните. Освен морските дарове, в основно препитание ни се превърна един вид панамски мраморен кекс, който си беше НАЙ-ДОБРИЯТ КЕКС НА СВЕТА, който не вярва, да иде да пробва…

Punta Lava се намираше на съседния остров Бастименто, така че отивахме на работа с пълните с въодушевени туристи моторни лодки и ежедневно прекосявахме тюркоазените води на Карибско море, обитавани от летящи риби, делфини, тигрови акули, баракуди… Пътят към „офиса” продължаваше през вечнозелени мангрови гори, в които се криеха маймунки, ленивци, зайци, коралови змии, защитени червени жаби и прочие разнообразни представители на флората и фауната – истински карибски рай, въплътени копнежи, неразумно-смели фантазии и цветни сънища…

DSCN4503

Скътан в края на небезизвестния Red Frog Beach, Punta Lava предлагаше на туристите непретенциозна атмосфера, прилична интернет-връзка и вкусна храна…така де – в повечето случаи беше вкусна (според настроението на готвещия) и общо-взето в повечето случаи имаше храна. Разположението му на почти ненаселения Бастименто и някои особености в панамския начин на мислене създаваха, както разбрахме в последствие, някои специфични трудности от логистично-организационен характер, квинтесенцията на които се заключаваше във фразата „Se peló!”(Свърши се!)

DSCN4440

Собственици на Punta Lava бяха невероятните американци Кристи, Рич и сестра му Линдзи, които, въпреки мързела, нехайството и невъзможната дори за Латинска Америка бавност на подчинените им, бяха превъзходни мениджъри и ръководители. Топли, сърдечни и непосредствени, те успяваха да превърнат работата в удоволствие и една несвършваща фиеста с почерпки след работно време и танци на бара. Бързо се превърнахме в техни любимци, дори аз, природно тромава и разсеяна, и винаги ни хвалеха и ни благодаряха от сърце за свършената работа. Кристи беше най-строгата и праволинейна от тримата и когато Рич и Линдзи заминаха за Хавай на неколкоседмична ваканция, побърза да прояви властническите си наклонности, да инсталира камери,  да въведе стриктен контрол, ограничения върху бирите и прочие недотам приятни неща, които обаче се сгромолясаха със завръщането на Рич, вечно усмихнатия Рич, щедро разливащ коктейли, шотове и бири, бири, бири.

DSCN4525

Започнахме работа като „момчета за всичко”, постепенно навлизайки в света на номерираните маси, рецептите за коктейли, „Сметката, моля!”, „Ама това не го искам с лук!” и растящите хълмове, не, хълмища мръсни чинии. И докато с претенциозните клиенти, редовно и разбираемо недоволни от високите цени, невключените бакшиши и и анти-свръхзвуковата скорост на изпълнение на поръчките, някак успявахме да се спогодим, то сработването с панамските ни колеги беше задача от безусловно метафизично естество.

С изключение на нас – тримата българи и Трой – втори главен готвач, запален сърфист, приятел и колега на Рич от Хавай, всички останали работници в бара бяха от aфрикански произход, което неусетно, но неизбежно ни раздели във вечните два лагера – бели и черни. Колкото и да бяхме възпитани в междукултурно разбирателство, толерантност и любов към ближния, откровено дискриминативното и презрително отношение на панамските ни колеги, можеше да прекърши всеки добронамерен порив към сътрудничество и взаимопомощ. Сигурно щях да съм шокирана и разстроена, ако преживяването не беше дежа-вю от незабравимата ми бригада в Щатите и крилата фраза с автор едно руско другарче„Разликата между ненациста и нациста в САЩ е 10 дена”.  Така или иначе дискриминацията спрямо дискриминиращия също е дискриминация, затова решихме да следваме принципа „Блага дума железни врати отваря”, колкото и непристъпни да бяха тези врати.

Така в началото, единственият, който благоволяваше да разговаря неформално с нас беше главният готвач Кинга, експлозивно-колоритна и противоречива личност, който по закона на привличащите се противоположности беше гадже на уравновесената (поне в сравнение с всички останали), педантична Кристи. Пристигането на Кинга в Punta Lava, с неизменно забучен над ухото джойнт и вихрено настроение, всекидневно беше съпроводено с катаклизми, скандали и потоци псувни на панамски испански и сбъркан английски (lost in translation, но приблизително – „Мамка му, мизерници, защо не сте обезкостили прасето?!”, „Тия на маса 16 ще чакат!” „КРАЙ! Никакви поръчки повече, НИ-КА-КВИ!” „БЕЗ ГЛУТЕН ЛИ?? FUCK THEM!”).

DSCN4507

Разпръскващ около себе си заря от позитивни и негативни емоции, Кинга се ръководеше от своя лайтмотив „Live and give”, който съвсем точно отразяваше жизнената му философия. Порядъчно побъркан, Кинга беше истински творец в кухнята, съчинявайки все нови зашеметяващи вкусове и салси, които не пропускаше да ни предложи да опитаме.

– И аз така започнах – обърна се към мен в първия ми работен ден, напъхвайки ми кутия бира в ръката, когато ме видя да се боря с хълмищата мръсни чинии – две години мих чинии в Италия, преди да ми позволят да почна да готвя.

– Аха…-смрънках съкрушено аз, докато пред очите ми минаваха на филмова лента седем години в университета, факторни анализи, натриево-калиеви помпи, параноидно-шизоидни позиции, познания в този момент анихилирани от хълмището мръсни чинии и прозрението, че пътят към Самсара минава оттук, защото ти, чинията и сапунената пяна образувате един завършен гещалт, простиращ се далеч отвъд дзен, защото, закотвен в нещността на реалните неща и ти ставаш болезнено  реален…но  истински…

Кинга беше обиколил голяма част от планетата, гледайки, слушайки и вкусвайки живота със стопроцентово активирани сетива и често ни разказваше любопитни истории за това как е почнал да пуши марихуана на тринайсет, за психеделичните свойства на растенията на острова, за това как се готви истинска италианска лазаня, за жена си от Италия, за приятелката си от Финландия, за приятелката си от Мароко, за приятелката си от Словения, за приятелките си от навсякъде, всички тези разкази увенчани задължително с някой от неговите афоризми, на които Кинга беше непресъхващ извор. „It is, what it is!” – обичаше да казва той, приемайки живота с целия му блясък и падение.

– Обаче източноевропейките са най-красивите! – заключаваше всеки път с мъдро кимане на главата, бъркайки поредната къри-манго-джинджифилова салса.

DSCN4508

След него, най-бързо се сработихме с Бебе, огромна, дружелюбна готвачка с неизчислимо количество деца и внуци. Независимо от количеството поръчки, тя флегматично-безгрижно и лежерно печеше хамбургери, разсипваше супи, кълцаше салати, губеше поръчки, объркваше объркваемото, забравяше какво е почнала да прави, но с постоянно добро настроение и усмивка на лице. В последвалия езиков обмен, успяхме да научим Бебе да псува безупречно на български и си беше истинско удоволствие в пиковите обедни часове, когато Ели се появяваше изнервена на прозореца с пачка от поръчки „Бебе, три хамбургера, единия без майонеза, две порции plato loco с риба, две с пиле, една салата, пет супи…”, тя да се тросне съвсем безакцентно:

–          Е*и си майката!

DSCN4510

Общ език успяхме да намерим и с Хесус, който работеше зад бара и беше доста по-чевръст и оправен от останалите. Хесус обичаше да се навърта в кухнята, всеки път задължително отмъквайки някаква плячка – пилешко крилце, пържени карофи, остатъци от риба, боб с ориз…Редовно ни черпеше с непозволени бири и пиня-колади, подавайки ни ги незабелязано от камерите през бара. И той, както всички останали, равномерно си прибираше по някой и друг долар от общите бакшиши, но невинното му изражение и детската наивност, с която го правеше, не ни позволяваха да му се сърдим за дълго.

DSCN4529

За разлика от Бебе и Хесус обаче, новоназначеният мениджър Рафаел, когото всички наричаха Snapper, непрестанно начумерен и с маска на високомерие, правеше всевъзможното, за да ни почерни живота. Като повечето маломерни хора, сдобили се случайно с власт, той злоупотребяваше с делегираните му правомощия и издаваше алогични, откровено безсмислени нареждания, основно и преди всичко за наша сметка. Най-редовно през деня, докато Punta Lava се чупеше по шевовете от прегладнели и прежаднели туристи, колегите ни необезпокоявано си обядваха на бара, наблюдавайки ни как се кърбаляме скорострелно във всички посоки с по две чинии, седем чаши и безчет празни бирени кутии във всички ръце, бележник под едната мишница, меню по другата, парцал в джоба и стиснати яростно зъби. Съвсем обичайно беше, по време на най-голямата навалица да ме изгони да мия чинии, нищо, че нямаше чинии за миене…Използвайки временното отсъствие на Рич, Snapper категорично ни забрани да влизаме зад бара, Ели категорично отказа да се подчини, което логично доведе до безчет красиви пререкания от типа „Ти мене уважаваш ли ме?”

DSCN4516

Повечето конфронтации бяха плод на различно светоусещане, що се отнася до вършенето на работата – докато ние търчахме възможно най-бързо да обслужим всички клиенти, така че мир и щастие да има на земята, най-важното за панамците беше да няма стрес и “tranquilo, tranquilo”.

Останалите – Йеси, Джари, Елиза и Джарсир, намусени и нелюбезни, се държаха с нас студено и дистанцирано, приемайки ни по-скоро като необходимото зло, което трябва да изтърпят. Ледовете се пропукаха едва месец по-късно, когато в Punta Lava се състоя сватбата на двойка американци, завършила с всеобщ пиянски купон, по време на който почти всички удобно пренебрегнаха работните си задължения…

wedding3

Друг път, по време на февруарския карнавал, ни посрещнаха с бутилка текила в 9 сутринта, в следствие на която денят премина доста залитащо и зигзагообразно за всички, а Ели съвсем искрено уведоми Рич „Съжалявам, много съм пияна, не мога да работя”. Фактът, че след този случай не ни изритаха пезпардонно, беше поредото доказателство за щедростта, благородството и широкоскроеността на нашите работодатели.

DSCN4512

Punta Lava си имаше и своите любвеобвилни домашни любимци – жизнерадостният бултериер Били, когото всички обожаваха и една малка боа, която необезпокоявано си беше свила гнездо на втория етаж, та всеки път като сервирахме там, оглеждахме предпазливо тавана…

Множество срещи, случки и преживявания, очаквани и неочаквани, весели и плашещи, забравени и незабравими обагриха двумесечния ни живот на Карибите; едно беше сигурно обаче – пътят неотклонно ни зовеше – Коста към Мексико, а нас с Ели – към Венецуела, така че в средата на март напуснахме завинаги карибския си дом, с раници на гръб и поглед – напред.

Коледа с неочакван край

Решихме да посрещнем Коледа по карибското крайбрежие на Коста Рика по препоръка на нашия приятел Моцарт, когото малките шарени градчета Кауита и Пуерто Виехо бяха омагьосали завинаги с многобройните си реге-барове, хамачено-цветни хостелчета и рейнбоу-атмосфера.

DSCN4273

След като се събрахме отново с Нина, Тим и Коста и преровихме Кауита за евтини хостели, си избрахме уютния SecretGardensза по 10 долара на нощ.

На следващия ден, 24-ти декември дружно се запътихме към обширния природен резерват Кауита, за който входът откъм нашата страна беше волно дарение, така че жертвахме по един долар и се впуснахме в лов за дървесни змии, викащи маймуни, бръмбари и така известните в Коста Рика огромни и прелестни сини пеперуди.

DSCN4276

Паркът беше осеян с предупредителни табели «Не хранете маймуните!», «Къмпингуването забранено!», «Опасни морски течения!» и прочие, сякаш вредом по земята са посяли за децата не цветя, ами табелки…

DSCN4338

само дето, всемирният опит сочи, че напишеш ли нещо на табелка, хората упорито и опуртюнистично-девиантно правят точно обратното. (Долната снимка от Венецуела е твърде показателна, малко хронологично отклонение).

DSC00914

Съответно, въпреки опасните течения, се конфронтирахме с океана (!) и въпреки тенденцията да бъдеш разкъсан от освирепели маймуни в момента, в който надушат бананите в джобовете ти, им устроих малка почерпка…

DSCN4330

На излизане от резервата, се запознахме с држелюбен яркозелен папагал, който говореше три езика и несъмнено се наслаждаваше на събралата се около него многобройна любопитна  публика. Със сигурност би сложил в малкия си джоб (така де, ако хипотетично имаше джобове) всички известни и неизвестни учители по йога на смеха, предвид начина, по който избухваше в истеричен кикот, заразно увличайки всички след себе си. Изобщо, интересни създания са папагалите, друг един, след като безуспешно се опитвах да го заговоря (посредством мяукане, ръмжене и „Айде кажи нещо, бе!”) най-безпардонно ме напсува и съвсем некултурно се опита да ме насере…но това е друга история.

DSCN4349

Посрещнахме Бъдни вечер с ориз, боб, салата и ракия, пропътувала хиляди километри, за да може в един миг да ни пренесе отвъд Атлантика в страната на розите, киселото мляко и неравноделните ритми, както вече казахме -„България – една ракия и си там!”

Сутринта на Коледа, след доста успешен и много бирен стоп, пристигнахме в Мансанийо, препълнено със семейства, хладилни чанти, скари-бири и коледно-карибски веселби.

Прекарахме деня плажно, морско и слънчево, а след залез поехме на мисия „Търсене на място за палатка” номер осемнайсет хиляди четиристотин деветдесет и две. Хората, които разпитвахме за къмпинг, неумолимо ни изпращаха в противоположни посоки и докато описвахме окръжности, обърнати осмици и прочие невъзможни зигзагообразни геометрични фигури, неусетно заваля тих тропичен дъжд. Побързахме да се подслоним под стрехата на една близка църква, като използвахме случая да проснем банските си да се сушат на дървения парапет… Изобщо, стрехата изглеждаше тъй гостоприемна и уютна, че решихме, в случай, че дъждът не престане, да нощуваме направо там – с надеждата, че местните християни са достатъчно човеколюбиви и няма да ни изгонят с камъни и сопи навръх Коледа.

За наш неочакван късмет, дъждът скоро престана, така че с надежда в очите и пясък в косите , отидохме да вечеряме с Нина и Тим в едно малко ресторантче наблизо, след което към надеждата в очите и пясъка в косите добавихме няколко бутилки бира и се отправихме към отсрещния плаж. Тъкмо се разполагахме около една от дървените масички с всички палатки, шалтета и шишета, когато към нас се приближи един от пиещите наблизо младежи – несъмнено впечатляващ субект с американски акцент и каска на главата.

–          И к’во става тука сега, какви сте вие? – обърна се към нас с доста войнствен тон и докато му разказвахме полу-смутено, полу-развеселени повтаряната несметни пъти история,  надявайки се, че не сме в някакво неизвестно ни закононарушение, той извади от джоба си малък ключ и тържествено го връчи на Коста:

–          Значи няма къде да спите, а? Слушайте сега, взимате ключа от моята къща и отивате да спите там! Коледа е – всеки трябва да има дом на Коледа! – речта беше тъй патетично-прочувствена, че за момент се почувствах като в американски коледен филм, липсваха само снежните виелици, за да подсилят драматизма на сцената.

–          Мммм, амииии…

–          Хайде, ще ви заведа, събирайте си нещата – изкомандва ни безпрекословно, така че не се двоумихме много и тръгнахме след него.

–          А ти откъде си? – сетихме се да го попитаме.

–          От Виетнам…

След като ни отведе в къщата си, която се оказа съвсем накрая на града, досами джунглата и ни настани по хамаци и дюшеци, човекът с каската проведе няколко изпълнени с безкрайна нежност и любов разговори с малкото си растенийце-марихуана, след което изчезна безследно и повече не го видяхме. Така и не научихме името му и дали къщата въобще беше негова…

На следната сутрин, събудени от крясъците на викащите маймуни, поехме към  границата с Панама. Стопът беше отличен, мостът между двете държави – разнебитен и свръхреалистичен, а чакането на границата – целодневно и съсипващо.

След доста разправии с таксиджии, лодкаджии и прочие далавераджии, пристигнахме в Бокас дел Торо по тъмно, решени да не се застояваме много-много по твърде комерсиализираните, претъпкани с туристи острови. Пътищата и случайностите обаче бяха решили друго.